Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Онзи, който уби Утрик, вашия крал и мой брат!

Това предизвика гневен вой от мъжете и Ярви едва се сдържа на свой ред да не изкрещи при тази безочлива лъжа.

– Но в арогантността си той е довел малко хора! – продължи Одем. – Правото е на наша страна, теренът е на наша страна, превъзхождаме ги и по брой, и по сила! Ще позволим ли на тези отрепки да стоят пред стените ни, да сквернят с присъствието си погребалните могили на братята ми Утрик и Удил, на дядо ми Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд?

Воините удариха оръжия в щитовете, юмруци – в броните, и изреваха, че няма да го допуснат.

Одем протегна ръка настрани, оръженосецът му коленичи, поднесе му ножницата с меча и той го извади и го вдигна високо над главата си. Слънцето улови с лъчите си лъскавата стомана и за момент блясъкът й беше толкова ярък, че Ярви трябваше да отмести очи.

– Тогава нека окажем чест на майка Война и да й дадем червен ден! Да излезем пред стените ни и преди залез-слънце да украсим портите на града с главите на Гром-гил-Горм и ванстерландските му кучета!

– Ще видим чии глави ще стърчат над портите довечера – каза Ярви, но думите му бяха удавени в надигналия се рев от гърлата на воините на Гетланд. Мъжете, които трябваше да скандират за него вместо за чичо му.

– Тръгват на бой – каза Нищо, докато мъжете в двора се отправиха към портата в колона, в готови за стената от щитове редици, всеки на мястото си, всеки готов да умре за човека до себе си. – Правилно отгатна мислите на чичо си.

– Дори не се наложи да гадая – отвърна Ярви.

– Майка ти беше права. – Очите на Нищо проблеснаха в тъмния процеп на шлема му. – Станал си много хитър и прозорлив.

Младите воини бяха най-отпред – неколцина по-млади и от Ярви, – възрастните и калени в битките вървяха след тях. Навлязоха в тунела под Пищящата порта и тропотът на ботушите и подрънкването на оръжията и снаряжението им огласиха стаята с механизма над главите им. Сенките им заиграха по изпитите лица на главорезите на Ярви, надзъртащи през процепа в пода към преминаващите под тях по-доблестни мъже. С всеки минал през портата радостта му растеше, защото знаеше, че така растяха и шансовете им за успех. С всеки минал през портата растеше и страхът му, защото знаеше, че времето наближава.

Времето за отмъщението му. Моментът на смъртта му.

– Кралят тръгва – каза от сянката до един от прозорците Сюмаел.

Одем вървеше между ветераните, останали последни в двора. Оръженосецът, щитоносецът и знаменосецът му го следваха по петите, докато тупаше окуражително гърбовете на хората си, крачейки към портата.

– Рано е – промърмори Нищо.

– Виждам това! – изсъска Ярви.

С тропот на крака, мъжете се точеха през портата, но прекалено много от тях все още бяха в двора.

Беше ли устоял на всичко това, изстрадал и пожертвал толкова много, за да се измъкне Одем така лесно от капана му? Зачопли нервно недораслия показалец на сакатата си ръка, плувна в пот от глава до пети.

– Да издърпам ли щифта? – викна Джоуд.

– Не! – изписка Ярви и на мига съжали, когато се притесни, че ще го чуят отдолу. – Не още!

Одем продължаваше да крачи през двора и всеки момент щеше да се скрие от погледите им и да влезе в тунела под портата. Ярви вдигна ръка към Джоуд, готов да я стовари рязко надолу, а с нея – цялата ужасяваща тежест на Пищящата порта.

Дори ако това щеше да означава гибелта на всички им.

– Кралю мой! – Майката на Ярви стоеше на стъпалата на Залата на боговете с Хюрик от едната си страна и прегърбената, подпряна на жезъла си майка Гундринг – от другата. – Братко мой!

Чичо Одем спря, смръщи чело и се обърна през рамо.

– Одем, да поговорим, моля!

Ярви не смееше да си поеме дъх от страх, че така може да развали всичко. Времето сякаш спря. Одем погледна към портата, после към майката на Ярви, изруга под нос и тръгна обратно, следван по петите от най-приб­лижените си.

– Чакай! – изсъска Ярви и облещилият очи Джоуд отдръпна бавно пръсти от сребърния щифт.

Ярви доближи колкото можа глава до тесния прозорец, хладният ветрец погали плувналото му в пот лице, но колкото и да напрягаше слух, не можа да чуе какво ставаше на стъпалата на Залата на боговете. Майка му коленичи пред Одем, притисна длани към гърдите си и смирено склони глава. Вероятно се разкайваше горчиво за твърдоглавието и неблагодарността си към Одем и върховния крал. Или пък се кълнеше в покорство и молеше за прошка. Тя взе ръката на Одем в шепите си, целуна я и Ярви усети как целият настръхва.