Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Последва рязко, едва доловимо движение на острието и Ярви залитна назад с опръскано с кръв лице. Хюрик се свлече на колене, после падна по очи на земята. Ярви отстъпи заднешком с увиснал в ръката меч, вторачен в разрастващата се локва кръв в тревата.

Беше настръхнал. Дъхът му свистеше и дращеше гърлото му. Пред очите му затанцуваха светлини, ръцете и краката му натежаха, гърдите му тръпнеха от болка. Искаше просто да седне. Да седне в тъмното и да плаче.

Дворът, където беше играл като дете, беше целият осеян с телата на мъртви и ранени – посечени, надупчени със стрели. Ревниво пазени мечове и щитове, предавани по наследство в знатните родове, бяха паднали в калта, изпуснати от безжизнени пръсти, лежаха натрошени и омазани в кръв. Вратите на Залата на боговете бяха залостени. Оцелелите от наемниците се събраха пред тях. По лицето на Рълф течеше кръв от раната на главата му. Двамата инглингци млатеха със секирите си, но тежкото дърво не помръдваше.

Облегнат на дънера на вековния кедър, същия, за който брат му се подиграваше, че го е страх да изкатери, Джоуд седеше неподвижно, с килната на назад глава и отпуснати ръце в плувналия си в кръв скут. Сюмаел беше коленичила до него, увесила глава между раменете си, оголила зъби и стискаше в юмрук ризата му, сякаш се опитваше да го вдигне от земята. Сякаш щеше да го отнесе далеч оттук, в безопасност, както той някога отнесе нея. Само дето, дори и да имаше силата да го вдигне, нямаше къде да го отнесе.

Никъде освен през Последната врата.

В този момент Ярви осъзна, че Смърт не се покланяше почтително на онези, които пропускаше покрай себе си, не им посочваше пътя с вежливо протегната ръка, нито изричаше дълбокомислени слова, не я отключваше дори. Ключът висеше на гърдите й забравен и ненужен, защото Последната врата зееше непрестанно отворена. И тя просто изтикваше вътре мъртвите, без много да се церемони, наред, без значение от слава, ранг или заслуги. Защото я чакаше огромна опашка. Безкрайна, неизчерпаема процесия.

– Какво направих? – прошепна Ярви и залитна към Джоуд и Сюмаел.

– Каквото трябваше. – Пръстите на майка му върху ръката му бяха от желязо. – Сега не е време за траур, сине мой. Кралю мой. – Едната половина на пребледнялото й лице беше опръскана с кръв и в този момент приличаше на същинска майка Война. – Върви след Одем. – Тя стисна още по-силно ръката му. – Убий го и вземи обратно Черния трон.

Ярви стисна зъби и кимна. Нямаше връщане назад.

– Спрете! – провикна се на двамата инглингци. – Има друг начин. – Те свалиха секирите и го изгледаха мрачно. – Майко, остани с тях, пазете вратите. Никой да не излиза.

– Не и докато Одем не падне мъртъв – отвърна тя.

– Нищо, Рълф, съберете една дузина мъже и тръгвайте с мен.

Задъхан, Рълф огледа касапницата в двора на крепостта. Ранените, умиращите, куцащите и кървящите. И Джоуд, смелия Джоуд, който остана рамо до рамо с другарите си по гребло – облегнал гръб на дънера на кедъра, без гребло пред себе си, което да тегли, без товар, който да вдига, без другар, когото да окуражава.

– Ще успея ли да събера цяла дузина? – прошепна той.

Ярви се извърна през рамо:

– Събери каквото успееш.

Самотно място

– Готови? – прошепна Ярви.

– Винаги – отвърна Нищо.

Рълф протегна шия на едната страна, после на другата. Кръвта по лицето му изглеждаше черна в тъмнината.

– По-готов от това не виждам накъде.

Ярви пое дълбоко дъх и докато издишваше, подпря усуканата длан на лявата си ръка до тайната вратата, блъсна я с рамо и влетя в светата обител на Залата на боговете.

Празен на подиума си, Черният трон се изпречи пред него – под взора на върховните богове с блещукащи гранатни очи. Над тях, от купола, кехлибарените статуи на малките богове гледаха отвисоко на жалките човешки деяния без коментар, без емоция, без интерес дори.

От хората на Одем бяха останали едва десетима, при това в жалко състояние. Бяха се скупчили при вратите, които се поклащаха леко от ударите отвън. Двама се опит­ваха да ги залостят с копията си. Други двама бяха съборили на пода приношенията за боговете и влачеха огромната маса от излъскано с годините дърво към вратите, където да я използват за барикада. Останалите стояха като вцепенени, седяха облегнати на стените с празни, вторачени в нищото погледи, още неможещи да проумеят как кралят им се оказа нападнат от тълпа главорези в сърцето на собствената си крепост. Майка Гундринг беше клекнала на пода до Одем и преглеждаше кървящата ръка на знаменосеца му.