Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Самата истина. – Удил свъси вежди, докато избърсваше старателно острието в ръкава си. – И как само ме наказаха за нея боговете. Уроците, които ми дадоха, Одем. Но сега ме изпратиха тук да дам един и на теб. Те не слагат на престола най-добрия син, слагат първородния. – Той кимна към Ярви. – Племенникът ни беше прав за едно. Те не търпят дълго узурпатор на Черния трон. – Оголи бавно зъби и изсъска: – Той е мой.

Удил скочи напред и Одем се хвърли насреща му. Остриетата на мечовете им иззвънтяха едно в друго, веднъж, два пъти, толкова бързо, че Ярви вече на успяваше да следи движението им. Под третия замах Удил се шмугна ловко и докато минаваше покрай брат си, го посече през крака и го остави да реве от болка зад гърба си. Присвил очи, подгънал едно безчувствено коляно, Одем успя да се задържи на крака единствено благодарение на това, че се подпря на опрения в пода меч.

– Последната врата се отваря за теб – каза му Удил.

Запъхтян, Одем успя да запази равновесие. Ярви видя сребристата ризница на крака му да почервенява. Кръвта преля над ръба на ботуша му и потече по процепите между камъните на пода.

– Знам това. – Одем вдигна гордо глава и Ярви видя от едното му око да потича сълза. – Зееше отворена зад гърба ми през всичките тези години. – С нещо средно между ръмжене и стон той пусна меча си и той издрънча на пода. – Отвори се в онзи ден на кораба, в бурята.

Кръвта нахлу в главата на Ярви и ушите му забучаха, когато Удил вдигна меча си и острието му проблесна зловещо.

– Отговори ми само на един въпрос... – прошепна Одем, вторачил поглед в нищото пред себе си.

Удил се поколеба. Мечът му увисна. Той повдигна въпросително вежда.

– Говори, братко.

Ярви видя ръката на Одем да се приплъзва зад гърба му, пръстите му да обгръщат дръжката на висящия на колана му кинжал. Дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Същия, който му показа на върха на кулата в Амвенд.

„Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд.“

Ярви взе стъпалата на подиума на един скок.

Може и да не бе най-надареният ученик в тренировъчния квадрат, но знаеше как да наръга човек в гръб. Той сграбчи рамото на Одем, извитият меч на Шадикшарам се плъзна безшумно през ризницата и върхът на острието изскочи откъм гърдите му.

– Какъвто и да е въпросът ти – прошепна в ухото на чичо си, – стоманата е моят отговор!

Отстъпи назад и измъкна с рязко движение острието.

Одем изпъшка. Направи олюляваща се крачка напред и падна на колене. Извърна бавно глава, погледна през рамо и за момент облещените му от изненада очи срещнаха очите на Ярви. После падна на една страна и остана да лежи неподвижно върху святия камък под подиума, под взора на боговете и на стоящите в кръг мъже. Ярви и Удил се спогледаха над мъртвото му тяло.

– Изглежда, сега остава неразрешеният въпрос между нас двамата, племеннико – каза единственият жив чичо на Ярви и повдигна въпросително вежда. – Ще бъде ли стоманата отговорът ни?

Погледът на Ярви се стрелна нагоре към празния трон върху подиума.

Твърд и неудобен, но дали бе по-твърд и неудобен от пейката на „Южен вятър“? Студен, но по-студен ли бе от снеговете и леда на далечния север? Вече не се страхуваше от него. Но искаше ли го наистина? Помнеше как седеше на него баща му, висок, мрачен, а грубата му десница винаги в близост до дръжката на меча. Бележит син на майка Война, точно както подобава на краля на Гетланд. Точно какъвто бе Удил.

Статуите на върховните богове го гледаха отгоре, сякаш очакващи решението му, той пое дълбоко дъх и обходи с поглед едно по едно каменните им лица. Майка Гундринг винаги казваше, че е докоснал баща Мир, и той знаеше, че тя е права.

Никога не беше искал Черния трон. Защо да се бие за него? Защо да умре за него? За да има Гетланд полукрал?

Той разтвори юмрук и остави меча на Шадикшарам да изтрака върху окървавения камък на пода.

– Аз получих отмъщението си – каза Ярви. – Черният трон е твой. – Той коленичи бавно пред Удил и сведе почтително глава. – Кралю мой.

Вината

Гром-гил-Горм, крал на Ванстерланд, най-кървавият син на майка Война, Трошач на мечове и правяч на сираци, влезе в Залата на боговете. Зад него вървяха майка Скаер и десет от ветераните му. Огромната му длан висеше отпусната небрежно върху топката на дръжката на гигантския меч.

Ярви забеляза новата бяла кожа, с която бяха наметнати широките му рамене, а също новия огромен камък на един от дебелите му пръсти, както и няколкото нови топки от дръжки на мечове, с които се беше удължила веригата около врата му. Спомени от кървавия му поход през Гетланд по покана на Ярви, откраднати от невинни наред с живота им, естествено.