Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Слепоочията на Одем потрепваха, докато той, стис­нал зъби, огледа едно по едно мрачните лица около себе си – на воините, на наемниците, на майка Гундринг и на Ярви, най-накрая на Удил, така подобно на неговото, ако не бяха по него следите от двайсет години на ужас и нищета. Изсумтя и се изплю на пода в краката на брат си.

– Така да бъде.

Одем изтръгна щита си, обкантен с лъскава, инкрустирана със скъпоценни камъни стомана, от ръцете на щитоносеца си и го изблъска грубо настрана.

Рълф подаде своя на Нищо, но той поклати глава:

– Дървото си има предназначенията, но тук стоманата е отговорът. – Той вдигна пред себе си меча, същия най-обикновен меч, който беше носил през цялото време, с излъскано до блясък стоманено острие.

– Дълго те няма, братко. – Одем вдигна своя меч, онзи, изкован за бащата на Ярви, с позлатена дръжка, завършваща с топка от слонова кост, с гравирани по острието благославящи руни. – Да се прегърнем.

Бърз като скорпион, той се хвърли напред и Ярви подскочи и инстинктивно направи крачка назад, повтаряйки движенията на другия си чичо. Одем замахна право напред, после пак, изсъска от напрежение, докато сечеше. Първо високо горе, после ниско долу. Замахваше с такава сила, че ударите му можеха да разполовят човек. Но колкото и бързи да бяха движенията му, брат му беше по-бърз. Удил приличаше на понесен от вятъра дим, виеше се, въртеше се, ярката стомана сечеше въздуха покрай него, но така и не успяваше да го докосне.

– Помниш ли последната ни среща? – попита той, без да спира танца си. – В бурята, стояхме на носа на кораба на баща ни. Смеех се в лицето на вятъра с братята си зад гърба ми.

– Друго никога не те е интересувало, само собственият ти смях!

Одем атакува отново отляво, отдясно, карайки стоящите наоколо воини да отстъпят още крачка назад. Но Удил за пореден път се измъкна от атаките му, без дори да вдигне меча си.

– Затова ли двамата с Утрик ме хвърлихте в сърдитото море? Или за да ми открадне той престола? А после ти да го откраднеш от него?

– Черният трон е мой!

Острието на Одем описа светкавична дъга над главата му, но Удил го парира със своето. Той сграбчи ръба на щита на Одем и за момент двамата чичовци на Ярви застанаха един срещу друг, кръстосали стържещи остриета пред лицата си. Тогава Удил наведе рамо, блъсна нагоре щита и ръбът му се вряза в брадата на Одем. Натисна с другото рамо напред и изтласка брат си назад. Одем се запрепъва заднешком и се блъсна в мъжете зад гърба си. Те го изтикаха обратно напред и той се сниши зад щита си, готов за нова атака, но Удил дори не помръдна от средата на оформилия се около двама им кръг.

– Въпреки погребалната ми могила на брега аз не се удавих. Търговци на плът ме извадиха от водата и ме вкараха да се бия в кръга за залози. В продължение на дълги мрачни години за развлечението на тълпа кръвожадни животни аз убих деветдесет и девет мъже. – Удил допря показалец до ухото си, наклони глава и за момент отново беше Нищо. – Понякога още ги чувам да шепнат. Чуваш ли ги как шепнат, Одем?

– Ти си луд! – излая Одем през окървавените си устни.

Но усмивката на Удил само се разтегли още повече:

– Естествено. Обещаха ми, че стотната победа в кръга ще ми донесе свободата, но ме изиграха и ме продадоха отново. – Одем запристъпя в кръг около него, дебнеше като хищник, приклекнал зад щита си, с лъщящо от пот лице, запъхтян от тежката ризница. Удил просто стоеше насреща му, отпуснал небрежно меч покрай крака си, дори не дишаше тежко. – Превърнаха ме в боен роб, после в гребец на галера, а после... в нищо. Дванайсет кошмарни години прекарах на колене. Добро място за размисъл.

– Мисли за това тогава!

Одем изплю кръвта от устата си и се хвърли към него. Подлъга го с промушващ удар и в последния момент понечи да го посече с къс светкавичен замах настрани. Удил изби меча му и острието изстърга остро в каменния под, пръскайки искри и изпълвайки Залата на боговете с пронизително за ухото ехо.

Одем ахна изненадан от неочаквания, разтърсил ръката му удар в камъка и залитна. Удил пристъпи настрани и с ужасяваща прецизност го посече през рамото, само на косъм над инкрустирания с гранати метален обков на ръба на щита му.

Одем извика пронизително и изтърси натруфения щит от безчувствената си лява ръка, от пръстите на която вече капеше кръв. Вдигна облещени очи към Удил.

– Аз бях най-добрият от трима ни! Аз трябваше да съм крал! Утрик беше само гняв и насилие, ти – нищо освен суета!