Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Сега аз нося ключа от хазната.

Ярви изви поглед към ръба на процепа и видя Изриун да седи от другата страна на Черния трон. Годеницата му. Да не забравяме – на брат му преди него. Наистина носеше ключа от хазната на шията си и както изглеждаше, не й тежеше толкова, колкото някога се бе опасявала.

– Аз ще се погрижа за това, Лейтлин.

Не звучеше като срамежливото малко момиче, което някога изрецитира обета си към него в същата тази зала. Спомни си блясъка в очите й, когато докосна Черния трон, и сега го видя отново, когато тя извърна поглед към седящия си на него баща.

Явно Ярви не беше единственият променил се след плаването до Амвенд.

– Погрижи се да е скоро – каза Одем.

– За да застанеш над всички ни като върховна кралица – добави майка Гундринг, повдигайки леко лъскавия си тъмен жезъл.

– Или коленича като писар на баба Вексен – отвърна троснато майка му.

Настъпи мълчание, после Одем заговори отново:

– Има и по-тежки съдби, сестро. Всеки изпълнява дълга си. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Погрижи се.

– Кралю мой – насили през стиснати зъби майката на Ярви, докато се покланяше, и въпреки че толкова пъти беше мечтал за подобна гледка, виждайки я преклонила смирено глава, Ярви почувства изпепеляващ гняв.

– Сега ме оставете насаме с боговете – каза Одем и отпрати с ръка свитата около трона си.

Вратите се отвориха, знатните мъже и жени изразиха с поклон безкрайното си почитание към своя крал и се отправиха в колона навън. Майката на Ярви беше сред тях, с Хюрик зад гърба си, майка Гундринг вървеше най-отзад, а Изриун – след нея. На вратата тя спря, извърна се през рамо и се усмихна на баща си, точно както някога на Ярви.

Тътенът от затварянето на вратите отекна в залата и вътре се възцари пълна тишина. Одем се надигна с пъшкане от Черния трон, сякаш седенето на него му причиняваше неудобство. Обърна се и дъхът на Ярви секна.

Лицето на чичо му бе такова, както го помнеше. Мъжествено, с остри черти и сребърни нишки в брадата. Толкова наподобяващо лицето на баща му, само че с повече мекота и загриженост, които дори като негов син Ярви никога не получи от крал Утрик.

Омразата трябваше да нахлуе и да изтика назад всички страхове, да удави тормозещите го съмнения за това, че отскубването на Черния трон от пръстите на чичо му не си заслужава кръвта, която щеше да се пролее.

Вместо това, очи в очи с врага си, с убиеца на семейс­твото си, крадеца на трона си, Ярви бе предаден от собственото си сърце и от всички възможни чувства го завладя прилив на любов. Любов към единствения човек от семейството му, който някога се отнесе мило с него. Единственият, успял да го накара да се почувства като човек. Последвалото чувство в гърдите му беше на тъга от загубата на този човек и Ярви усети очите му да се наливат със сълзи. Притисна юмруци в студения камък и се намрази за слабостта си.

– Спри да ме гледаш!

Ярви се дръпна като попарен от процепа, но погледът на Одем беше насочен високо горе. Той тръгна бавно нас­трани и ударите от токовете на ботушите му отекнаха в сумрака.

– Изоставихте ли ме? – провикна се той. – Както аз изоставих вас?

Говореше на кехлибарените статуи в купола на тавана. Говореше на боговете и в острия му тон имаше всичко друго, но не и сдържаност. Свали металния обръч, който някога Ярви бе носил, и изкривил в гримаса лице, започна да търка следите, които беше оставил на челото му.

– Какво можех да направя? – прошепна толкова тихо, че Ярви едва го чу. – Всеки служи някому. Всичко има цена.

Ярви си припомни последните думи на Одем към него, остри като кинжали в спомените му.

„От теб щеше да излезе чудесен шут. Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Саката кукла на конци в ръката на майка си?“

И сега омразата заклокочи в гърдите му, изпепеляваща, вдъхваща увереност. Нима не даде клетва? Заради баща си? И майка си?

Заради себе си?

С едва доловим звън мечът на Шадикшарам излезе от ножницата и Ярви опря кривия юмрук на лявата си ръка в тайната врата. Рязко бутане ще я отвори отведнъж, знаеше го. Едно рязко бутане, три стъпки и един замах с меча напред щяха да сложат край на всичко. Прокара език по устните си, намести пръсти около дръжката, нап­регна рамене, кръвта нахлу в главата му...

– Достатъчно! – изрева Одем и залата се огласи от ехото на гласа му, а Ярви застина на място. Чичо му намести отново короната на главата си. – Стореното, сторено! – Размаха юмрук към тавана. – Ако искахте друго, защо не ме спряхте? – Обърна се рязко и тръгна към вратата.