Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Ти не си Шадикшарам. – Един от стражите намести ръка върху дръжката на копието си, а Нищо приплъзна палеца в колана си по-близо до дръжката на меча. Ярви имаше чувството, че ще повърне. Така ли щеше да свърши всичко? С малка грозна схватка на доковете? – Често съм я виждала да акостира тук, обикновено пияна...

Сюмаел стовари с всичка сила юмрук на масата и кресна в лицето на жената, която подскочи от страх и се дръпна боязливо назад:

– Говориш за майка ми Ебдел Арик Шадикшарам и ще говориш за нея с повече уважение! Тя мина през Пос­ледната врата. Удави се в ледените води на севера. – Гласът й потрепери и тя избърса една сълза с опакото на ръката си. – Остави търговията си на мен, любящата й дъщеря, Сюмаел Шадикшарам. – Сюмаел грабна от масата лиценза и кресна отново в лицето на жената, опръсквайки с плюнки нея, Ярви и двамата стражи отстрани. – Идвам по работа при кралица Лейтлин!

– Тя вече не е крали...

– Знаеш за кого говоря! Къде е Лейтлин?

– Обикновено е в броителницата си...

– Отивам да говоря с нея! – Сюмаел се врътна безцеремонно и тръгна по кея.

– Може да не приема посетители... – промърмори едва-едва отговорничката за доковете след нея.

Ярви и останалите последваха Сюмаел, а сестра Ауд потупа мимоходом масата:

– Нищо лично, тя с всички се държи така.

– Майсторски изиграно – каза Ярви, когато настиг­на Сюмаел и двамата закрачиха един до друг между провесени от сергиите риби и крещящи рибари, предлагащи сутрешния си улов. – Какво щяхме да правим без теб?

– За малко да се подмокря – изсъска тя. – Върви ли някой след нас?

– Дори не гледат.

Отговорничката за доковете беше заета да си го изкарва на следващия новопристигнал пред масата й.

Най-после у дома, а Ярви се чувстваше като чужденец. Освен това всичко изглеждаше някак по-малко, отколкото го помнеше. Някогашното оживление се беше стопило, имаше празни стоянки за кораби по кейовете, празни сергии и пустеещи къщи. Всеки път, когато зърваше познато лице, сърцето му спираше, чувстваше се като крадец, минаващ покрай местопрестъплението си. Прегърби рамене и наведе още повече глава. Въпреки студа гърбът му беше плувнал в пот.

Ако някой го разпознаеше, вестта до крал Одем нямаше да закъснее, а той нямаше да се забави да приключи започнатото на върха на кулата в Амвенд.

– Това са, значи, погребалните могили на предците ти?

Нищо се взираше през чорлавите кичури коса пред лицето си на север в пустия плаж и редицата покрити с трева могили. Най-близката беше само на няколко месеца, ако се съдеше по рядката трева, покарала по голите й склонове.

– На убития ми баща Утрик. – Ярви стисна зъби. – На удавения ми чичо Удил и останалите крале на Гетланд от незапомнени времена.

Нищо се почеса по обраслата си с прошарена брада буза:

– Пред тях ли даде клетва?

– Както ти своята пред мен.

– Няма страшно. – Докато се провираха през тълпата пред портата на външната стена на града, Нищо се усмихна с онази негова налудничава усмивка, която така плашеше Ярви. – Плътта забравя, стоманата – никога.

Оказа се, че сестра Ауд познава улиците на Торлби по-добре от Ярви, родения и израснал там. Кралят на тези земи. Поведе ги по тесните криволичещи нагоре по стръмния склон улички. Къщите – високи и тесни – бяха сбутани покрай стърчащите скали на хълма – костите на Гетланд, пробили плътта на града. Минаха по мостове над бързи потоци, от които роби пълнеха стомни, които да отнесат в къщите на богатите си господари. Накрая тя ги преведе през дълъг тесен площад, току пред стената на крепостта, в която Ярви бе роден и израснал, ежедневно унижаван, учил за пастор, после открил, че вместо това трябва да е крал.

– Това е къщата – каза сестра Ауд.

Беше най-обикновена къща, покрай която Ярви бе минавал стотици пъти.

– Защо ще държи пасторът на Горм къща в Торлби?

– Майка Скаер казва, че добрият пастор познава дома на врага си по-добре от своя.

– Явно също като майка Гундринг майка Скаер е извор на мъдрости.

Сестра Ауд завъртя ключа в ключалката:

– Около тях се върти целият Събор.

– Вземи Джоуд със себе си – каза тихо Ярви, придръпвайки Сюмаел настрана. – Иди в броителницата на майка ми и говори с нея. – С малко късмет по това време Хюрик щеше да е при тренировъчния квадрат.

– И да й кажа какво? – попита Сюмаел. – Че мъртвият й син я търси?

– А също, че най-после се е научил да си закопчава наметалото както трябва. Доведи я тук.