Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Озъбените им физиономии се озоваха една до друга, толкова близо, че да види черните пори по носа на момчето, тънките червени нишки по облещените му очи, толкова близо, че ако изплезеше език, щеше да го докосне. Двете остриета изстъргаха отново и Ярви усети пареща болка по опакото на ръката си, почувства острия връх на ножа в корема си, хлад през дрехите.

– Не – прошепна. – Моля.

Изведнъж нещо го жегна по бузата и натискът изчезна. Момчето залитна заднешком, вдигна трепереща ръка към шията си и там Ярви видя да стърчи стрела. От единия й край, насочения към Ярви, покапа кръв, а от другия бликна черна струйка и се стече в яката на ризата му. Зачервеното лице на момчето потрепери, докато се свличаше на колене.

През една дълбока вдлъбнатина в горния край на разрушената стена зад гърба си Ярви видя Рълф на върха на кулата – беше коленичил и тъкмо запъваше нова стрела в тетивата. Лицето на момчето придоби морави оттенъци, от отворената му уста – проклинаше Ярви, молеше го за помощ или призоваваше боговете за милост – излизаше само гъгнене, после бликна кръв.

– Съжалявам – прошепна Ярви.

– Ще съжаляваш и още как.

На няколко крачки встрани, под срутена арка, стоеше Шадикшарам.

– Мислех те за умно момче – продължи тя. – Но се оказа едно голямо разочарование.

Някога хубавите й дрехи бяха покрити с корички засъхнала кал, косата й се спускаше пред лицето на сплъстени фъндъци – от иглите нямаше и следа, – през които едното й хлътнало сред черни сенки око се взираше трескаво в него. Дългото извито острие на меча й обаче лъщеше чисто и смъртоносно.

– Поредното в безкрайната върволица от разочарования. – Тя ритна умиращото момче и когато то падна по гръб, прескочи приритващите му крака. Закрачи невъзмутимо, наперено и не бързаше за никъде. Точно както някога по палубата на „Южен вятър“. – Но мисля, че сама съм си виновна.

Ярви отстъпи, приклекнал, задъхан, очите му се стрелкаха насам-натам в търсене на изход от руините, но такъв не откриха.

Трябваше да се бие с нея.

– Сърцето ми е прекалено добро за този жесток свят, в който живеем. – Погледът й се стрелна към вдлъбнатината в стената, откъдето бе дошла стрелата на Рълф и тя се шмугна ловко под нея. – Това открай време ми е голям недостатък.

Ярви се запрепъва припряно заднешком през осеяния с отломки под. Дръжката на ножа се хлъзгаше в потната му длан. Чуваше виковете, шумовете от битката. Останалите бяха заети със собствените си последни стъпки към Последната врата. Хвърли бърз поглед през рамо към мястото, където разрушената елфическа скала свършваше на ръба, към тънките фиданки, поникнали от него и разпрострели листа над празното пространство над реката.

– Не мога да опиша с думи колко се радвам, че ми се отдава възможност да се сбогувам с теб. – Шадикшарам се усмихна. – Сбогом.

Безсъмнено беше много по-добре въоръжена от него. А също по-висока и по-силна, с много повече умения и опит от него в това. Не на последно място – имаше значително предимство откъм брой годни за бой ръце. И въпреки претенциите й Ярви не виждаше как това нейно добро сърце щеше да я спре.

„Винаги има начин“, казваше майка му, но как можеше да победи Шадикшарам в бой? Той, човекът, който нямаше и една победа от стотиците си срамни появи в тренировъчния квадрат?

Сякаш досега пресмятала наум същата сметка и токущо стигнала до същото заключение, Шадикшарам повдигна многозначително вежди:

– Може пък просто сам да скочиш.

Пристъпи бавно напред, изтиквайки го заднешком към ръба. Един лъч светлина попадна върху върха на протегнатия й напред меч и той блесна. Нямаше много място зад гърба си, усещаше празнината зад ръба, долавяше хладния повей на вятъра по тила си, чуваше гневния рев на реката, която дълбаеше подножието на скалата.

– Скачай, сакат!

Ярви пристъпи още малко назад и усети ръба да изчезва под токовете на ботушите му, чу как няколко камъчета изтракаха по пътя си надолу в пропастта.

– Скачай! – кресна Шадикшарам и от устата й пръсна слюнка.

Ярви забеляза движение с периферното си зрение.

Бледото лице на Анкран се появи иззад една от порутените стени. Той тръгна внимателно напред, притиснал език в дупката от избитите си зъби, вдигнал над главата си лопата. Ярви знаеше, че не трябва, но не можеше да се сдържи да не поглежда към него.

Челото на Шадикшарам се сбърчи.

Тя се извърна ловко като котка, лопатата от плешка на лос профуча покрай рамото й и мечът й потъна гладко, почти без звук в гърдите на Анкран.