Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Тия ботуши струват повече от теб, проклетнико!

Шадикшарам седеше на леглото си. Очите й лъщяха насълзени. Навеждаше се и се опитваше да докопа ботуша си, но беше толкова пияна, че не можеше да го уцели. Когато го видя да влиза, се отказа и се просна по гръб на леглото.

– Да сложиш една ръка за помощ, а?

– Стига да не искаш две – отвърна Ярви.

Тя се задави от смях.

– Хитроумно сакато копеленце си ти, а? Кълна се, боговете те изпратиха. Изпратиха те... да ми събуваш ботушите.

Кискането й премина в хъркане и докато Ярви успя да се пребори с втория ботуш и вдигна крака й на леглото, тя спеше дълбоко. Главата й беше килната силно назад и един кичур коса подскачаше над отворената й уста при всяко хъркане.

Ярви остана намясто, закован като камък. Горното копче на ризата й беше разкопчано и златната верижка се беше изхлузила навън. Върху кожата до шията й проб­лясваше ключът за всяка ключалка на кораба.

Ярви извърна поглед към вратата – беше открехната и през процепа се виждаха прехвърчащи снежинки. Отвори капачето на газения фенер, духна фитила и каютата потъна в мрак. Рискът беше огромен, но когато човек е притиснат от времето, просто трябва да хвърли заровете.

„Мъдрият не бърза, изчаква търпеливо, но никога не пропуска удобния момент.“

Целият настръхнал, Ярви пристъпи леко към леглото и подпъхна дланта на сакатата си ръка под главата на Шадикшарам.

Повдигна я бавно и много внимателно и се изненада колко тежеше. Когато тя изхърка и лицето й потрепна, беше сигурен, че ей сега ще отвори очи. Вече виждаше как ботушът й размазва лицето му също като лицето на Анкран.

Пое дълбоко въздух, протегна ръка към ключа, който в този момент бе осветен от лъч светлина от баща Луна, промушил се през един от тесните прозорци. Пресегна се колкото можа... но пръстите му не достигаха до него.

Усети задушаващо стягане около шията си. Веригата му се беше закачила за нещо. Обърна се с намерението да я откачи и замръзна от изненада. Сюмаел стоеше на прага, стиснала решително зъби, сграбчила с две ръце веригата му и дърпаше.

За момент двамата замръзнаха един срещу друг. Пос­ле тя започна да тегли.

Ярви пусна главата на Шадикшарам колкото внимателно успя, сграбчи веригата си със здравата ръка и започна да дърпа обратно. Сюмаел затегли още по-силно. Нашийникът се впи в шията на Ярви, брънките на веригата се врязаха в дланта му, трябваше да прехапе устни, за да не извика от болка.

Беше точно като надпреварата по теглене на въже, която момчетата в Торлби често устройваха на брега, само дето този път противникът му не само беше с ръка повече от него, ами и въжето беше завързано за шията му.

Започна да се дърпа и извива, но Сюмаел беше прекалено силна за него и бавно и постепенно го повлече към вратата. Ботушите му се пързаляха по пода, единият закачи празна бутилка и я изтърколи настрани, накрая тя сграбчи Ярви за нашийника, издърпа го навън от каютата и го притегли към себе си.

– Проклет глупак! – изсъска озъбена в лицето му. – Смъртта ли си търсиш?

– Теб какво те е грижа? – изсъска на свой ред Ярви.

Пръстите й бяха побелели върху нашийника му, той я сграбчи за китката и стисна колкото сили имаше.

– Грижа ме е, че когато откраднеш ключа на капитана, ще сменят ключалките, глупако!

Двамата замълчаха и продължиха да се гледат навъсено. и изведнъж Ярви осъзна колко близо бяха един до друг. Достатъчно, че да види гневните бръчки между веждите й и лъскавия зъб през цепката на устната й, да долови топлината й. Толкова близко, че да усети забързания й дъх по лицето си, миришеше малко на вкиснато, но въпреки това не беше неприятен. Толкова близо, че можеше да я целуне. Явно в този момент тя осъзна същото, защото пръстите й пуснаха нашийника му, все едно беше нагорещен, и тя отскубна ръка от неговата.

Ярви се замисли над думите й, но откъдето и да ги погледнеше, заключението беше все същото.

– Смяната на ключалките би била проблем само за човек, който вече има ключ. За роб, който е намерил начин да се сдобие с копие може би? – Той седна върху завивките си, прибра саката ръка под мишницата си на топло, а със здравата разтри протритото от нашийника по врата си. – А единствената причина един роб да се нуждае от ключ е, за да избяга.

– Затваряй си устата! – Тя седна до него и двамата отново замълчаха.

Снежинките се въртяха покрай тях и падаха по косата й, по коленете му.

Едва когато Ярви почти беше загубил надежда, че Сюмаел някога ще проговори отново, тя го направи толкова тихо, че едва я чу през вятъра: