Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Казах ти да си затваряш устата! – кресна в лицето й един от надзирателите. – Освен ако не искаш да го последваш!

Тя се сви обратно в постелята си. Естествено, Сюмаел винаги знаеше какво трябва да се направи и кога. Май беше сбъркал, приятел в този момент беше за предпочитане пред съучастник, но вече беше прекалено късно да търси такъв.

– Казах ти, умните момченца се давят точно като глупавите. – Триг мушна ключа си в ключалката и отключи веригата на Ярви. Свобода, но не така, като си я беше представял. – Сега ще те пуснем във водата и ще проверим дали е вярно.

Триг вдигна Ярви за гушата и го понесе по палубата покрай спящите на пейките гребци като прясно оскубано пиле, готово за тенджерата. Тук-там някои надничаха над кожените завивки, но никой не помръдна дори да му се притече на помощ. И защо им бе да го правят? Как биха могли?

Краката на Ярви ритаха безпомощно във въздуха, дращеха дървото на палубата. Ръцете му драпаха към рамото на Триг, и здравата и сакатата еднакво безпомощни. Трябваше да опита да увърта, да лъже, да се моли, но дробовете му напираха да се пръснат и от гърлото му излизаше само тихо хъркане.

В такъв момент изкуството на пастора нямаше приложение.

– С момчетата сме заложили на това за колко време ще потънеш.

Ярви се вкопчи в ръката на Триг, задра с нокти рамото му, но надзирателят сякаш дори не усещаше. С периферното си зрение зърна Сюмаел – надигаше се от постелята, хвърляше завивката назад. Когато Триг отключи веригата на Ярви, беше отключил и нейната.

Но Ярви знаеше, че не може да очаква помощ от нея. Не можеше да очаква помощ от никого.

– Нека това да е за урок на всички ви! – Триг заби палеца на свободната си ръка в гърдите си. – Това е моят кораб. Опълчи ли ми се някой, свършено е с него.

– Пусни го! – изръмжа някой. – Нищо не ти е направил. – Беше Джоуд, видя Ярви, докато го влачеха покрай него. Никой не обърна внимание на едрия южняк. До него, на старото място на Ярви, Анкран гледаше право пред себе си и разтриваше кривия си нос. Сега старото място зад греблото не изглеждаше никак зле.

– Трябваше да приемеш сделката. – Триг преметна безцеремонно Ярви през прибраните в кораба гребла. – Мога да простя много на добър певец, момче, ама...

Надзирателят извика от изненада, изгуби равновесие и падна на палубата. Пусна шията на Ярви и той заби кутрето си в окото на Триг, срита го в корема и скочи на крака.

Триг се беше спънал във веригата на Нищо, която незнайно как се беше озовала опъната зад него. Търкачът на палубата клечеше в сянката до борда и очите му срещнаха тези на Ярви иззад провесената пред лицето му коса.

– Бягай – прошепна му той.

Май все пак беше спечелил приятел.

От първия дъх, който успя да си поеме, му се зави свят. Хукна, залитайки, изхлипа и изхърка, блъсна се в пейка, после в друга, газеше през спящите гребци, преметна се през гребло, мушна се под следващото, продължи напред.

Хората крещяха, но Ярви не ги чуваше през грохота на шумящата в главата му кръв.

Видя капака на пода при носа на кораба, който водеше към трюма – подскачаше, люшкаше се пред очите му. Ръката му сграбчи халката. Дръпна я нагоре. Ярви се хвърли в тъмния отвор с главата напред.

Смърт чака

Ярви падаше. Удари рамото си, фрасна главата си, преметна се през някакви чували и се просна по очи на пода.

Нещо мокро по бузата. В трюма е.

Претърколи се с мъка настрани и запълзя към тъмнината.

Тъмно е. Тъмно като в рог, но добрият пастор винаги знае пътя. Ярви протегна ръка и напипа своя с върховете на пръстите си.

Ушите му бучаха, гърдите му изгаряха, целият беше настръхнал от ужас, но трябваше да се пребори с него, да го овладее, да мисли.

„Винаги има начин“, казваше майка му.

Чу виковете на надзирателите, надвесени над стълбата към палубата, близо са, толкова близо. Придърпа веригата си и се запровира през сандъци и бъчви. Оскъдната светлина от факлите отгоре проблесна в металните скоби и нитове по дървото – показа му пътя навътре, пътя към склада.

Промуши се през ниската вратичка, тръгна между рафтовете, газейки из ледената локва на пода. Клекна и долепи гръб в студения борд. Дъхът му свистеше и хриптеше в гърлото. Светлината се усили, надзирателите бяха слезли след него в трюма.

– Къде е?

Трябва да има начин. Нямаше време за кроене на нови планове, а старите се бяха изпарили яко дим. Триг чака там горе. Триг е ядосан.

Погледът му се стрелкаше при всеки шум, при всяко проблясване на светлина, търсеше отчаяно път за бягство, търсеше скривалище, но така и не ги откриваше. Имаше нужда от съюзник. Беше безпомощен. Облегна гръб на студеното дърво, усети влагата, чу капките солена вода. В мислите му изплува образът на майка Гундринг, седнала край огнището, чу тихия й глас.