Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Ще го намериш в по-добро състояние, отколкото го оставяш! – Провикна се след нея надзирателят и се усмихна широко.

– Четири дни бездействие – изсъска гневно Ярви, докато последните светлини на деня обагряха небето в червено на хоризонта.

Пъхна палец под нашийника си и го намести. Всяка следваща нощ на това прогнило корито сякаш го убиваше все повече.

– Търпение – процеди през стиснати зъби и напукани устни Сюмаел, без да откъсва тъмните си очи от надзирателите и в частност от Триг. – След няколко седмици ще сме при приятелите ти в Торлби. – Тя извърна поглед към него и Ярви видя познатото начумерено изражение. – По-добре наистина да имаш приятели в Торлби.

– Ще се изненадаш кого познавам. – Ярви се намърда и се сгуши в кожената си постеля. – Имай ми доверие.

– Хм – изсумтя тя. – Доверие?

Обърна й гръб. Сюмаел беше опърничава и своенравна, но наред с това бе умна и силна и на този кораб нямаше друг, когото да иска повече на своя страна. В края на краищата имаше нужда от съучастник, не приятел, а тя беше човек, който винаги знаеше какво и кога точно трябва да се направи.

Вече виждаше как ще стане всичко, виждаше го така, все едно вече е станало. Всяка нощ заспиваше с тези мис­ли. „Южен вятър“ се полюшва леко на пристана под крепостта на Торлби. Надзирателите похъркват блажено край изтърколилите се от ръцете им празни чаши. Ключът се завърта гладко в ключалката. Двамата със Сюмаел се измъкват тихомълком от кораба. Веригите им са увити с парцали и не дрънчат. Двамата хукват по тъмните стръмни улички, които Ярви познава така добре. Пок­рити са с нашарена от стъпки киша, а стръмните покриви, надвесени от двете им страни, са затрупани със сняг.

Усмихна се при мисълта за лицето на майка си, когато го види. Усмивката му се разтегли още повече, когато си представи това на чичо си Одем точно преди да забие нож в корема му...

Ярви ръга, забива острието, а ръцете му са лепкави и хлъзгави от кръвта на подмолния му чичо, който квичи като свиня на заколение.

– Законният крал на Гетланд! – провиква се някой и всички започват да ръкопляскат, а най-силно от всички пляска Гром-гил-Горм, чиито лапи шляпат в такт с жвакането на острието в корема на Одем.

Майка Скаер квичи от удоволствие, подскача от радост и в следващия момент се превръща в ято пляскащи с криле гълъби.

Жвакането на острието се променя и скоро звучи като мляскане. Ярви извръща поглед към брат си, който лежи вкочанен и пребледнял върху студената каменна плоча. Изриун се е надвесила над него и го целува ли, целува, не спира да го целува.

Вдига очи и поглежда към Ярви през провисналата пред лицето й коса. Усмихва му се. Същата усмивка.

– Ще очаквам по-добра целувка след победата ти.

Одем се надига на лакът:

– Колко още ще се мотаеш?

– Убий го – казва майката на Ярви. – Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.

– Аз съм мъж! – крясва Ярви и продължава да забива острието, продължава да ръга, но ръцете му изгарят от умора. – Добре де... полумъж?

– Чак толкова? – повдига озадачен вежда Хюрик.

Дръжката на ножа е така хлъзгава в ръката на Ярви, а и тези проклети гълъби само го разсейват. Гледат го втренчено, зяпат, а сред тях стои величествен бронзовият орел на баба Вексен.

– Замислял ли си се да се присъединиш към Събора? – грачи той.

– Аз съм крал! – крещи насреща му Ярви и крие зад гърба си тази безполезна шутовска ръка.

– Кралят седи между богове и хора – казва Киймдал и от прерязаното му гърло блика кръв.

– Кралят е сам на трона си – казва бащата на Ярви и се навежда напред от Черния трон.

Раните му отново са пресни и от тях пръска кръв, шурти по пода на Залата на боговете.

Ужасените писъци на Одем се превръщат в кикот.

– От теб щеше да излезе чудесен шут.

– Проклет да си! – крещи Ярви и замахва да го наръга още по-силно, но ножът е така тежък в ръката му, едва я вдига.

– Какво правиш? – пита майка Гундринг. Изплашена е.

– Млъквай, кучко – казва й Одем, сграбчва Ярви за гърлото и започва да стиска...

Ярви отвори рязко очи и застина ужасен. Ръцете на Триг бяха на гърлото му. Останалите надзиратели стояха в полукръг срещу него, надвесени над Ярви, зловещо нахилени до уши, и светлината на факлите проблясваше в оголените им зъби. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да помръдне, беше прикован по гръб, по-безпомощен от муха в мед.

– Трябваше да приемеш сделката, момче.

– Какво правиш? – повтори Сюмаел.

Ярви никога не я беше чувал да говори така. Беше изплашена, но в пъти по-малко от него самия.