Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Виждаш ли какви неприятности ми причини? – изкряска той в лицето му.

Окото му, в което беше забил пръста си Ярви, беше зачервено и сълзеше. Надзирателите крещяха един през друг:

– Къде е Джоуд, къде е онова копеле Рълф?

– Видях ги на пристана. Не ги мисли, със сигурност ще измръзнат до смърт там навън.

– О, богове, пръстите ми!

– Как са се освободили?

– Сюмаел.

– Малката кучка имаше ключ.

– Откъде, по дяволите, извади тази брадвичка?

– Отсече ми пръстите! Къде са ми пръстите?

– Какво значение има къде са? Вече не са ти от никаква полза!

– Той проби кораба! – викна смаян един подгизнал до кости надзирател, изпълзявайки от трюма при кърмата. – Долу нахлува вода!

Сякаш в подкрепа на думите му „Южен вятър“ се разтърси и палубата му се наклони още повече. Триг трябваше да се хване за една от пейките, за да остане прав.

– Боговете да са ни на помощ! – изпищя един от все още окованите роби и впи пръсти в нашийника си.

– Потъваме ли? – викна друг и извъртя облещени от ужас очи надолу.

– Как ще обясним това на Шадикшарам?

– Проклятие! – изрева Триг и фрасна главата на Ярви в най-близкото гребло. Пред очите му блеснаха ярки светлини и той усети как устата му се пълни с пареща слюнка, в следващия миг беше по гръб на палубата и Триг го душеше с всичка сила.

Започна да се мята и рита колкото сили имаше, но цялата тежест на надзирателя беше отгоре му. Не успяваше да си поеме дъх, виждаше само озъбената физиономия на Триг, която постепенно ставаше все по-неясна, отдалечаваше се от него, а той сякаш потъваше в тъмен тунел.

През последните няколко седмици беше успял да излъже Смърт сигурно половин дузина пъти, но без значение колко силен или умен е човек, колко добър е късметът му, никой не залъгва Смърт вечно. Герои и върховни крале, майки и баби от Събора, дори те рано или късно минават през нейната врата. Тя не прави изключения за едноръки момченца с остър език и сприхав нрав. Черният трон ще остане за Одем, баща му няма да бъде отмъстен, клетвата му ще остане неизпълнена...

Тогава през шуртенето на кръвта в ушите си Ярви чу глас.

Дрезгав, хриптящ, стържещ като дървено трупче за лъскане на палубата. Изненада се не от това, че не беше гласът на Смърт, нейният глас не би го изненадал. Изненада го това, което каза.

– Не чу ли какво каза Шадикшарам?

Ярви извърна с усилие насълзени очи.

Нищо стоеше в средата на палубата. Сплъстената му мазна коса беше отметната назад и Ярви за пръв път видя ясно лицето му – криво, чепато, изпито и белязано. Облещените му очи лъщяха насълзени.

Беше намотал дебелата верига около едната си ръка и от юмрука му висяха металната халка на края й и откъртеното от палубата парче дърво, все още с дългите пирони на него. В другата си ръка държеше меча, който Рълф беше избил от ръцете на надзирателя, когото фрасна с глава в лицето.

Нищо се усмихна. Усмивката му беше пълна с изпочупени зъби – уместно олицетворение на съсипания му разсъдък.

– Тя каза да не ми даваш острие в ръката.

– Пусни меча! – излая заповедта Триг, но гласът му потрепери и Ярви долови в него нещо, което никога преди не беше чувал.

Страх.

Страх, какъвто човек би изпитал, ако самата Смърт стоеше пред него на палубата.

– О, не мисля, Триг, не мисля да го пускам. – Усмивката на Нищо се разтегли и от зачервените му обезумели очи бликнаха сълзи и се стекоха по сбръчканите бузи. – Мисля да го сложа в теб.

Един от надзирателите се хвърли към него.

Докато търкаше палубата, Нищо изглеждаше стар и муден. Крехка останка. Човек от слама и съчки. С меч в ръката се носеше плавно като водата, танцуваше като пламък. Сякаш острието в ръката му се движеше от само себе си, светкавично и безпощадно, а Нищо просто го следваше по пътя му.

Мечът се стрелна напред и върхът му лъсна за миг между плешките на надзирателя, който залитна, изхриптя и се хвана с ръка за гърдите. В същия момент втори надзирател замахваше със секира и Нищо се отмести спокойно от пътя й, пропусна я покрай себе си и острието й откърти ръба на една от пейките. То се издигна отново, но тогава се чу остър звън на метал и ръката, която го държеше, се запремята във въздуха и изчезна в тъмнината. Надзирателят облещи очи, свлече се на колене пред Нищо, който вдигна крак и го просна с едно босо стъпало по гръб.

Третият надзирател го връхлетя в гръб, с вдигнат над главата меч. Без дори да се обръща, Нищо изпъна рязко ръка и го прониза в гърлото. Изби с края на веригата си летящата към себе си къса сопа, заби топката на дръжката на меча в устата на надзирателя, който я държеше, и от нея хвръкнаха зъби. Сниши се и подсече ниско краката на друг, който се превъртя във въздуха, преди да се просне по лице на палубата.