Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

На брега и на пристана имаше хора, Ярви видя тъмните фигури как се оглеждат. Изплъзнали се от меча на Нищо надзиратели? Незнайно как освободили се от веригите роби? Струваше ли му се, или наистина чуваше заглушени от воя на вятъра викове? И писъци през пращенето на пламъците? Нямаше как да знае кого съдбата бе избрала да спаси от огън и вода, кой беше жив и кой – мъртъв, но така или иначе, беше толкова премръзнал, че нямаше сили да се радва на собственото си избавление, камо ли да тъжи за чуждата гибел. Безсъмнено съжаленията за това нямаше да се забавят.

Стига да изкараше нощта.

– Продължавай – каза Сюмаел.

Изтикаха го нагоре през билото и той се изтъркаля от другата страна. Изпързаля се надолу по склона и когато най-после спря, гърбът му пареше от студа, а леденият дъх, който успяваше да си поеме, пронизваше гърлото му като кинжал. Зърна четвъртитото лице на Рълф, огряно от оранжева светлина от едната страна, после изпитото лице на Сюмаел, треперещо, осветено от лъчите на баща Луна.

– Оставете ме – опита се да каже той, но устата му беше прекалено изтръпнала и скована, сякаш дори зъбите му бяха премръзнали.

Не успя да изговори думите, само изпусна облаче пара през устните си.

– Бягаме заедно – каза Сюмаел. – Такава беше уговорката, нали?

– Мислех, че с нея е свършено, когато Триг започна да ме души.

– О, няма да се отървеш така лесно от обещанието си. – Тя го сграбчи за китката на сакатата ръка. – Ставай.

Бе предаден от семейството си, от собствения си народ, а получи преданост от няколко роби, които не му бяха длъжни с нищо. Почти се разплака от тази абсурдна проява на лоялност, но не пророни сълзите, нещо му подсказваше, че ще има повече нужда от тях по-късно.

Успя да се изправи с помощта на Сюмаел. С подкрепата на Джоуд и Рълф затътри отново крака. Не мислеше накъде върви, нито го беше грижа, важното бе потъващият „Южен вятър“ да е зад гърба му. Усещаше нещо мокро и ледено да жвака в ботушите му, а вятърът го пронизваше до кости през мокрите дрехи, все едно въоб­ще не съществуваха.

– Трябваше ли да изберете да бягате на най-студеното място на света? – изръмжа сърдито Рълф. – Че и в най-студеното време от годината?

– Имах по-добър план. – Сюмаел също не звучеше очарована от този развой на събитията. – Ама той потъна с „Южен вятър“.

– Понякога плановете трябва да се напасват според обстоятелствата – каза Джоуд.

– Напасват? – изръмжа отново Рълф. – Този лежи на земята натрошен на парчета, какво напасване?

– Вижте там – посочи с премръзналия показалец на сакатата си ръка Ярви. Отпред имаше чепато недорасло дърво, чиито клони се открояваха ясно в тъмнината заради натрупания по тях сняг. По дънера му блещукаше оранжева светлинка. Не знаеше дали да вярва на очите си, но въпреки това се завтече натам с всички сили. В момента дори надеждата за огън беше в състояние да го стопли.

– Чакайте – изсъска Сюмаел и закова на място. – Не знаем кой...

– Но не ни интересува – сряза я Рълф, докато минаваше покрай нея.

Огънят беше стъкмен в малка падинка под усукания ствол на дървото, предоставяща нещо като завет от пронизващия вятър. Летвите от натрошения сандък бяха старателно подредени в кръг, в чиято среда подскачаше нисък пламък. Анкран клечеше над него и бавно и много внимателно му вдъхваше живот с излизащия на пара от устата си дъх.

Ако Ярви можеше да избира кого да спаси от потъващия кораб, името на Анкран щеше да е някъде най-отдолу в списъка. Но спасяването на Джоуд и Рълф означаваше спасяването и на другаря им по гребло, пък и в момента беше готов на всичко за малко топлина, дори да се хвърли в краката на чичо си Одем, ако му предложеше място до огъня. Свлече се на колене и разпери треперещи длани над пламъка.

Джоуд сложи стиснати в юмруци ръце на хълбоците си:

– Измъкнал си се, виждам.

– Някои лайна плуват – каза Рълф.

Анкран дори не извърна поглед, просто разтърка кривия си нос:

– Ако вонята ми те притеснява, намери си друг огън.

От единия ръкав на Сюмаел се спусна безшумно къса брадвичка, чието острие проблесна на светлината на пламъка:

– На мен този ми харесва.

Бившият отговорник за склада на „Южен вятър“ повдигна рамене:

– В такъв случай кой съм аз, че да отпратя изпадналия в нужда. Добре дошли на всички в имението ми!

В това време Сюмаел вече се беше изкатерила по пок­ритите със скреж скали към дървото. Тя отсече с добре премерен замах един от клоните, донесе го до огъня и заби дебелия му край в земята, така че тънките разклонения и вейките се разпростряха над пламъка.