Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

И всичко това за един дъх време. Естествено, ако Ярви можеше да си поеме дъх.

Първият нападател на Нищо продължаваше да стои и да опипва стъписан дупката в гърдите си, опитваше се да каже нещо, но от устата му излизаха само кървави мехури. Нищо го отмести внимателно от пътя си с опакото на ръката си и тръгна напред, пристъпяйки безшумно с босите си крака. Погледна надолу към оплисканите с кръв дъски и цъкна с език:

– Палубата е толкова мръсна. – Вдигна поглед. Изпитото му, омазано с чернилка лице беше опръскано с кръв. – Да започна ли да търкам, Триг?

Главният надзирател отстъпи внимателно назад и пов­лече безпомощния Ярви със себе си:

– Приближиш ли, ще го убия!

– Убий го – сви рамене Нищо. – Смърт чака всички ни. – Подкосеният надзирател започна да вие от болка, докато се опитваше да се надигне по наклонената палуба. Нищо го прониза мимоходом в гърба. – Но днес тя чака теб. Посяга с ключа, Триг. Отключва Последната врата.

– Да поговорим, а! – Триг продължи да отстъпва, протегнал напред ръка и разперил пръсти. – Палубата се накланяше все повече и от капака към трюма на кърмата започна да блика черна вода. – Нека просто поговорим!

– Говоренето носи само проблеми. – Нищо вдигна меча пред себе си. – Стоманата е отговорът, винаги. – Завъртя острието в ръката си и то проблесна в червено, жълто и бяло – всичките прекрасни цветове на огъня. – Стоманата не увърта, не прави компромиси. Стоманата не лъже.

– Просто ми дай възможност! – каза умолително Триг.

Водата прехвърли борда и потече между пейките.

– Защо?

– Имам мечти! Имам планове! Имам...

Мечът разцепи с глух удар главата на Триг до основата на носа. За момент устните му продължиха да мърдат, но от устата му не излизаше звук. Той се строполи по гръб и ритна няколко пъти с крак. Ярви се отскубна от безжизнената му ръка, пое задавено въздух, разкашля се и задърпа нашийника си.

– Може би не трябваше – каза Нищо, докато измъкваше меча си от главата на Триг, – но се чувствам толкова по-добре.

Навсякъде наоколо крещяха хора. Малкото оцелели надзиратели избираха морето пред меча на Нищо. Някои от гребците прескачаха към по-горни пейки, когато водата доближаваше техните, други, изчерпали вече дължината на веригите си, се дърпаха колкото сили имат по-далеч от прииждащото море, трети – само глава над водата, блещеха очи, а устите им поемаха жадно последни глътки въздух. Ярви се досещаше, че има и такива, които вече не вижда, защото са под черната повърхност, стиснали устни, дърпащи отчаяно веригите.

Свлече се на четири крака. Давеше се, главата му се маеше. Затършува из окървавените дрехи на Триг за ключа. Опитваше се да не поглежда към разцепената му глава, но въпреки това зърваше, без да иска, изкривеното му лице и лъскавата пихтия в огромната рана и стомахът му се надигаше, но той преглъщаше обратно повърнатото и продължаваше да търси. Писъците на прикованите за пейките гребци кънтяха в ушите му.

– Спри.

Нищо застана над него, по-висок отколкото някога си бе представял, че ще го види. Опръсканият с кръв меч висеше отпуснат покрай крака му.

Ярви примига неразбиращо към него, после надолу към наклонената палуба и давещите се роби.

– Но те ще умрат.

Гласът му бе изтънял и пре­сипнал.

– Смърт чака всички ни.

Нищо сграбчи Ярви за нашийника, изправи го на крака и го изхвърли през борда. И за пореден път майка Море го пое в ледената си прегръдка.

Според обстоятелствата

Някой зашлеви Ярви през лицето. Той видя ръката, чу звука, но почти не усети удара.

– Тичай – изсъска Джоуд в лицето му.

Най-близкото до тичане, което успя да постигне, беше забързана завалена походка и много треперене. Влачещата се зад гърба му верига и подгизналите дрехи тежаха повече с всяка крачка. Чакълът сякаш засмукваше пълните му с вода ботуши. Спъваше се постоянно, но всеки път, когато падаше, нечии силни ръце го вдигаха обратно на крака и го изтикваха отново напред в тъмнината.

– Не спирай – изръмжа Рълф.

Когато наближи върха на покрития със сняг склон над плажа, Ярви се извърна през рамо:

– Богове – изпелтечи той през тракащите си зъби.

Майка Море поглъщаше лакомо „Южен вятър“.

Пристройката на носа беше обвита в пламъци, такелажът представляваше плетеница от огнени черти в тъмнината, върхът на мачтата, където обичаше да седи Сюмаел, гореше. Пейките, където Ярви седя и греба неуморно, бяха под вода, а преплетените едно в друго гребла стърчаха нагоре като краката на преобърната по гръб буболечка. От пристройката на кърмата над водата стърчеше само един ъгъл, по който танцуваха отблясъци от пламъците. Трюмът, складът и капитанската каюта вече бяха част от дълбините.