Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Роб с ключ може да освободи и други роби, не само себе си. Всичките може би. И в бъркотията, знае ли човек, някой като нищо може да се измъкне от кораба.

– Може да се пролее кръв – промърмори Ярви. – И в бъркотията кой знае чия? Много по-сигурно ще е, ако надзирателите са приспани. – Сюмаел вдигна рязко пог­лед и Ярви видя блясъка в очите й. – Роб, който разбира от растения и билки и който налива ейл на надзирателите и вино на капитана, може би ще намери начин. – Беше рисковано и го знаеше, но с нейна помощ щеше да е много по-лесно, а и когато си притиснат то времето, просто хвърляш заровете. – Вероятно двама роби заедно биха постигнали нещо...

– ...което поотделно не могат – довърши тя вместо него. – Най-добре ще е да го направим, докато сме в пристанище.

– Сигурно си права – кимна равнодушно Ярви.

Всъщност напоследък за друго не мислеше.

– Шансовете ни са най-големи в Скекенхаус. Голям град, а стражата е мързелива, пък и Триг и капитанът прекарват много време на сушата...

– Или пък другаде, където човек има приятели, да кажем.

Той я остави да премисли и тя моментално налапа стръвта.

– Приятели, които ще подслонят двама избягали роби?

– Именно. Да речем... в Торлби?

– „Южен вятър“ ще мине отново през Торлби след около месец-два – изписка на един дъх тя.

Ярви долови вълнението в гласа й. Едва се сдържаше да не звучи по същия начин.

– И тогава робът с ключа... и този, който разбира от билки... ще са свободни.

Продължиха да седят в тъмното и студа, без да обелят и дума, също като толкова много нощи преди. Но когато този път извърна погледна към Сюмаел, бледата светлина на баща Луна разкри загадъчна усмивка на устните й.

Според Ярви й отиваше.

Приятел или съюзник

Вече бяха далеч на север. Греблата теглеха „Южен вятър“ по гладката черна вода, а зимата беше в разгара си. Валеше често и снегът се натрупваше по покривите на пристройките на кърмата и носа, по раменете на премръзналите гребци, които духаха върху вкочанените си пръсти при всяко изтегляне на греблото. Нощем корпусът стенеше. Сутрин мъжете се надвесваха през бордовете и разбиваха леда по надраните му страни. По залез-слънце Шадикшарам излизаше от каютата си увита в кожи, със зачервен от пиене нос и очи и обявяваше, че не било чак толкова студено.

– Опитвам се да тая само обич в сърцето си – каза Джоуд, обвивайки с длани купичката супа, която му подаде Ярви. – Но, о, богове, как само мразя Севера.

– Оттук пӝ на север няма – каза Рълф, разтри зачервените върхове на ушите си и се загледа в побелелия бряг.

Както винаги Анкран не каза нищо.

Морето представляваше осеяна с ледени парчета черна бездна. От скалистия бряг ги наблюдаваха с натъжени очи налягали на групички тюлени. Разминаха се с няколко кораба и всеки път Триг ги изпровождаше с навъсен поглед и ръка на дръжката на меча си чак докато не се изгубваха на хоризонта. За колкото и могъщ да се смяташе върховният крал, търговският му лиценз нямаше да ги предпази по тези места.

– На повечето търговци не им стиска да плават из тези води. – Шадикшарам вдигна ботуш и стъпи небрежно върху коляното на един от гребците. – Но аз не съм като повечето търговци. – Ярви благодари на боговете за това. – Бания, които живеят в този леден ад, ме боготворят. Нося им тенджери, ножове и железни инструменти, които за тях са същинска елфическа магия, а в замяна искам само кожи и кехлибар, които са в такова изобилие тук, че на практика не струват нищо. Готови са на всичко за мен, горкичките дръвници. – Тя потри енергично длани. – Тук избивам най-големите печалби.

И наистина, когато „Южен вятър“ най-после си проби път през леда покрай брега и акостира на един малък пристан, бания вече чакаха с нетърпение на чакълестия плаж. В сравнение с тях шенд бяха най-напредналата и развита цивилизация. Увити от глава до пети в дебели кожи, приличаха повече на вълци и мечки, отколкото на хора. Брадясалите им лица бяха пронизани на всевъзможни места от излъскани остри клинове кост и кехлибар. Лъковете им бяха целите в пера, а късите им дървени сопи бяха покрити със зъби. Ярви се зачуди дали бе възможно да са човешки, после се досети, че хората, оцеляващи по тези земи, не могат да си позволят да прахосват на вятъра каквото и да било.

– Няма да ме има четири дни. – Шадикшарам прескочи настрани борда и ботушите й изчаткаха върху кривите дъски на пристана от другата страна. Моряците на „Южен вятър“ я последваха със стоката, която натовариха на няколко тромави шейни. – Триг, поемаш командването, корабът е твой!