Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Какво става с парите, момче? – Изсъска в ухото му Триг, докато вървяха обратно към „Южен вятър“.

– Всичко съм намислил, скоро – усмихна се непринудено Ярви и си представи как премята през борда тялото на приспания Триг.

Беше много по-ценен, уважаван и ако трябваше да бъде честен – успешен като отговорник за склада, отколкото като крал. Сега гребците ядяха добре, носеха по-топли дрехи и не пропускаха да изразят одобрението си всеки път, когато минаваше по пътеката между пейките. Докато бяха на вода, можеше да се движи свободно из кораба, но също като скъперник, сдобил се с малко печалба, тази свобода само изостри апетита му за повече.

Когато беше убеден, че никой не го гледа, Ярви пускаше коричка хляб до ръката на Нищо, който мигновено я грабваше и скриваше някъде из дрипите си. Веднъж, когато погледите им се срещнаха и той не видя нищо човешко останало в тези хлътнали, яростно святкащи очи, се замисли дали търкачът на палубата е способен да изпита признателност.

„Човек върши добрини заради себе си, не за благодарността на другите“, казваше майка Гундринг и Ярви продължи да пуска коричките хляб всеки път, когато му се отдаваше възможност.

Шадикшарам не пропусна да отбележи със задоволство нарасналата тежест на кесията си и с още повече задоволство – подобрението на виното в бутилката си. Последното Ярви дължеше отчасти на впечатляващите количества, които купуваше.

– Това е много по-добра реколта от тази, която ми носеше Анкран – промърмори тя и се загледа в червената течност през стъклото.

– Достойна за капитан с твоите постижения.

Ярви се поклони дълбоко. Зад престорената усмивка мислите му препускаха. Когато седнеше отново на Черния трон щеше да се погрижи главата й да украси Крещящата порта, а прокълнатият й кораб да стане на пепел.

Понякога, когато се спускаше нощта, тя протягаше крак и Ярви събуваше един по един ботушите й, а тя занареждаше някоя от историите от славното си минало. С всяко следващо разказване имената и местата се сменяха безогледно. После му казваше какво добро и кадърно момче е и ако извадеше късмет, му позволяваше да обере останките от вечерята й, като не забравяше да му напомни, че това нейно милостиво сърце един ден ще я затрие.

Когато Ярви успяваше да се удържи да не натъпче остатъците набързо в устата си още там, намясто, той ги даваше скришом на Джоуд, който от своя страна ги поделяше с Рълф. През това време Анкран седеше между двама им, намръщен и вторачен в празното пространство пред себе си. По остриганата му до кожа глава имаше белези от последното бръснене, а покритото му с корички и рани лице беше придобило други черти след недоразумението с ботуша на Шадикшарам.

– О, богове – изръмжа Рълф веднъж. – Махни този двурък идиот от греблото и ни върни Йорв!

Гребците наоколо избухнаха в смях, а Анкран продължи да седи, вперил поглед пред себе си, неподвижен като статуя, и Ярви се замисли дали в момента не повтаря наум своята клетва за отмъщение. Когато вдигна пог­лед, видя Сюмаел да го наблюдава от напречната греда на мачтата. Напоследък непрекъснато го гледаше, държеше го под око, преценяваше го като карта и се мръщеше, сякаш не беше доволна от нещо по нея. Въпреки че нощем бяха оковани на една и съща халка пред капитанската каюта, освен някое случайно сумтене или ръмжене не бяха разменили и дума.

– Почвайте да гребете – кресна Триг, докато минаваше по пътеката, изблъска с рамо Ярви от пътя си и той се блъсна в греблото, зад което доскоро седеше.

Очевидно освен с приятели се беше сдобил и с врагове.

Но както казваше майка му: „Враговете са цената на успеха“.

– Ботушите, Йорв!

Ярви се сепна и подскочи рязко. Беше се отнесъл в мисли, както често напоследък, и те го бяха отвели далеч оттук. Към склона на хълма над бащината погребална могила, където пред боговете се закле да отмъсти за него. Към върха на кулата в Амвенд. Към миризмата на изгоряло, изпълнила ноздрите му. Към благата усмивка на чичо му.

„От теб щеше да излезе чудесен шут.“

Йорв!

Измъкна се от завивката си, надигна се и притегли дългата верига след себе си. Прекрачи увитата в завивката си Сюмаел, която промърмори нещо в съня си. С напредването им на север беше застудяло. Във вятъра се стелеха снежинки, които белееха по кожите, с които се бяха завили гребците. Двамата надзиратели на пост се бяха отказали да обикалят и стояха в предната част на кораба, надвесени над един мангал до капака на палубата, под който беше стълбата за слизане в трюма, с огрени в оранжево лица.