Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Ще ти кажа, ако знам. Бъди.

- Мислиш ли, че в мен има нещо, което кара момичетата да полудяват?

Не можах да се сдържа и се разсмях - може би заради сериозността на изражението му и баналното значение на думата „полудяват“ в това изречение.

- Искам да кажа - продължи Бъди, - че излизах с Джоун, после с теб и първо ти… откачи… после Джоун…

Бутнах с пръст трохичка от кейка в една прозрачна капчица от чая.

- Разбира се, че не ти си причината! - отсече преди време доктор Нолан. Бях отишла при нея във връзка с Джоун и това бе единственият път, когато я чух да заговори гневно: - Никой не е виновен. Тя си е виновна. И доктор Нолан поясни, че дори най-добрите психиатри имат сред пациентите си самоубийци и ако някой трябва да се държи отговорен за смъртта им, това са лекарите. Но и самите те не винят себе си.

- Ти нямаш нищо общо с това, Бъди.

- Сигурна ли си?

- Напълно.

- Добре. - Бъди си пое дъх. - Радвам се.

И изпи чая наведнъж, сякаш бе тонизиращо лекарство.

- Чувам, че ни напускаш.

Закрачих до Валери в една малобройна, наблюдавана от сестри групичка.

- Само ако лекарите кажат „да“! Утре ме викат на разговор с тях.

Отъпканият сняг скърцаше под краката и отвсякъде чувах мелодичния звън на капчуци, тъй като обедното слънце топеше ледените висулки и ледените корички, които привечер щяха отново да замръзнат.

Сенките на скупчените черни борове изглеждаха виолетови на ярката светлина и ние с Валери се разхождахме известно време по добре познатия ни лабиринт от изринати пътеки на двора. Лекари, сестри и болни се движеха сякаш на колелца по съседните алеи, невидими от кръста надолу поради купчините сняг.

- Разговори - изхриптя Валери. - Глупости! Ако са решили да те пуснат, ще те пуснат.

- И аз така мисля.

Пред входа на „Каплан“ се сбогувах със спокойното, снежно моминско лице на Валери, което криеше толкова малко - добри и лоши тайни, и продължих сама, а дъхът ми се виеше на къдрави бели спирали дори на тази къпеща се в слънце светлина. Последният, весел вик на Валери бе:

- Сбогом! Ще се видим!

„Няма, доколкото ми е известно“, си помислих.

Но не бях сигурна. Съвсем не бях сигурна. Как можех да знам дали някой ден - в колежа, в Европа, където и да е - аз няма отново да се озова под стъкления похлупак, през който светът изглежда тъй смущаващо разкривен?

А нима Бъди не бе казал, сякаш за отмъщение, че аз му изрових колата, докато той трябваше да зяпа отстрани:

- Чудя се за кого ли би се омъжила сега, Естър?

- Какво? - попитах, трупайки снега на могилка, и замижах срещу бодливия снежен прах, който се вдигаше от нея.

- Питам се кой ще се ожени сега за теб, Естър. След като - и Бъди простря ръка към хълма, боровете и строгите в своята простота постройки, огънали се под снега, които разчупваха пейзажа, - след като си била тук.

И естествено не знаех кой би се престрашил. Съвсем не знаех.

- Получих една сметка, Ъруин.

Говорех тихо в слушалката на телефона от големия хол на административната сграда. Отначало подозирах, че телефонистката ще подслушва, но виждах, че тя включва и изключва своите щепселчета, без изобщо да ми обръща внимание.

- Да? - зачака Ъруин.

- Разписка за двайсет долара за спешна медицинска помощ, оказана на еди-кой си ден от месец декември, и за преглед, извършен седмица по-късно.

- Да - изрече пак Ъруин.

- От болницата ме уведомиха, че ми я изпращат на мен, за- щото сметката, която са ти пратили, останала неплатена.

- Добре, добре, сега ще напиша чек. Ще им изпратя празен чек, та да нанесат сумата. - Гласът на Ъруии леко се промени. - Кога ще мога да те видя?

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Много.

- Никога! - казах и решително тряснах слушазката.

Не бях сигурна дали след този разговор Ъруин ще изпрати чека в болницата, но си помислих: „Разбира се, че ще го изпрати, той е преподавател по математика и няма да се излага.“

Усетих как коленете ми отмаляха и изпитах безкрайно облекчение.

Гласът на Ъруин не бе събудил нищо в мен.

Бях разговаряла с него за пръв път от нашата единствена среща и почти изпитвах увереност, че разговарям за последен път. Ъруин нямаше никакъв начин да влезе във връзка с мен, освен да иде в квартирата на сестра Кенеди, но след смъртта на Джоун тя се бе преместила другаде, без да остави адрес.

Бях напълно свободна.

Родителите на Джоун ме поканиха на погребението.

Била съм, каза мисис Гилинг, една от най-добрите й приятелки.

- Знаеш, че не бива да ходиш - каза ми доктор Нолан. - Можеш да пишеш, че аз не ти го препоръчвам.