Сара Маас: Стъкленият трон

Книга първа от поредицата "Стъкленият трон".

След година робство в Солните мини на Ендовиер Селена Сардотиен бе свикнала да се придвижва навсякъде в окови и с насочен към нея меч. Повечето от хилядите роби в Ендовиер получаваха същото отношение — макар че Селена винаги беше придружавана на отиване и на връщане от мините от около половин дузина допълнителни стражи. Тези мерки бяха необходими, за да удържат Асасина на Адарлан. Това, което не очакваше обаче, бе закачуленият мъж в черно, застанал до нея.

Той стисна ръката й, докато я превеждаше през бляскавата сграда, в която живееха повечето управници на Ендовиер. Минаха по спускащи се надолу коридори, изкатериха водещи нагоре стълби, и така отново и отново, докато тя не изгуби всякаква представа къде се намира.

Поне това бе идеята на придружителя й. Самата тя не пропусна да забележи, че минават по едно и също стълбище само през броени минути. Отбеляза си също и че вървят на зигзаг през различните етажи, независимо че сградата си имаше нормални стълби и коридори. Щеше да се обиди от елементарните опити да я заблудят, ако не оценяваше старанието му.

Накрая излязоха на един особено дълъг коридор. Стъпките им бяха единственото нещо, което нарушаваше тишината. Мъжът до нея бе висок и строен, но лицето му оставаше скрито под качулката. Това също целеше да я стресне и да я направи по-сговорчива. Вероятно затова бе облечен и в черно. Главата му се обърна към нея и Селена се усмихна сърдечно.

Той отново погледна напред и стисна ръката й по-силно.

Всичко това бе много мило, реши тя, макар да нямаше представа защо мъжът я бе пресрещнал в мината. Но след цял ден, прекаран в изстъргване на сол от вътрешността на планината, нито неговото присъствие, нито това на шестимата стражи, които го придружаваха, подобриха настроението й.

Не можа обаче да не наостри слух, когато той се представи като Каол Уестфол, капитан на кралската стража. Внезапно небето се залюля, сякаш планините зад нея я бяха блъснали, и дори земята набъбна под краката й.

Отдавна не бе изпитвала страх. Не си го позволяваше. Всяка сутрин, щом като се събудеше, си повтаряше, че не бива да се страхува. Цяла година тези думи бяха единственото, което запази разсъдъка й във вечния мрак на мините.

Не се страхувай.

Нямаше обаче намерение да разкрива нищо от това на капитан Уестфол.

Селена разгледа покритата с ръкавица длан, която я държеше за китката. Черната кожа бе почти толкова тъмна, колкото и калта по плътта й.

Тя се опита да намести разкъсаната си мръсна туника със свободната си ръка и въздъхна. Влизаше в мините преди изгрев и излизаше след залез. Почти никога не виждаше слънцето и под калта беше бледа като труп. А някога бе привлекателна, дори красива... но това вече нямаше значение, нали?

Завиха по още един коридор и погледът й се премести върху меча на непознатия. Беше добре изработен, с красива дръжка във формата на орел.

Закачуленият забеляза погледа й, а покритата с ръкавица ръка се спусна върху главата на орела.

Селена отново се усмихна.

— Доста далеч сте от Рифтхолд, капитане — каза тя и се прокашля учтиво. — Вие с армията, която по-рано чух да вдига тупурдия, ли дойдохте?

Тя се вгледа в тъмнината под качулката му, но не видя нищо. Въпреки това усети преценяващия му поглед и му отвърна най-нахално.

Капитанът на кралската стража щеше да е достоен или поне интересен противник. Ако имаше късмет, можеше да я принуди да положи известно усилие, за да го победи.

Мъжът вдигна ръката от меча си и черният му плащ скри оръжието. Тя обаче успя да забележи златния уивърн 1 1 Уивърн — двукрак дракон с криле. Терминът се използва, за да отличи митологичното същество от традиционния дракон, който също е с криле, но с четири крака. Ако драконите бяха истински, най вероятно щяха да изглеждат като уивърни, тъй като сред гръбначните животни няма такива с повече от четири крайника — Бел.прев. , изобразен на туниката му.

Знакът на краля.

— Какво те е грижа за армията на Адарлан? — отговори той. Стана й приятно да чуе глас като своя — спокоен и без диалект, макар да принадлежеше на кралски копой.

— Ами, нищо — вдигна рамене тя и той изръмжа раздразнено.

Щеше да й е приятно да види как кръвта му се лее по мрамора. Веднъж се бе ядосала така на първия си пазач, който бе избрал неправилния момент, за да й досажда. Все още помнеше чувството от забиването на кирката в стомаха му, както и лепкавата кръв по ръцете и лицето й. Можеше да обезоръжи двама от стражите за едно мигване на окото. Дали капитанът щеше да издържи по-дълго от някогашния й надзирател? Замислена върху евентуалния резултат, тя се ухили още по-широко.