Сара Маас: Стъкленият трон

— Като в гроба — отвърна мило тя.

Лека усмивка изкриви устните на Дориан, но той успя да остане сериозен.

— Точно така.

Да работи като верен слуга на краля на Адарлан. Вирна брадичка. Да убива за него, да бъде зъбът в устата на звяра, откъснал половин Ерилея...

— Ами ако приема?

— Тогава след шест години ще бъдеш свободна.

— Шест години?

Думата свобода обаче отново проехтя в съзнанието й.

— Ако откажеш — отгатна следващия й въпрос Дориан, — си оставаш в Ендовиер.

Сапфирените му очи изстинаха и тя преглътна. Нямаше нужда да й пояснява, че ще умре тук.

Шест години като кинжал на краля. или доживотен затвор в Ендовиер.

— Има обаче и уловка — продължи принцът.

Тя запази лицето си безизразно, докато той си играеше с пръстена на ръката си.

— Позицията още не ти е предложена. Баща ми иска да се позабавлява. Той организира съревнование и е поканил двайсет и трима дворяни да участват със свои кандидати, които да бъдат обучени в стъкления замък. Накрая шампионът ще се определи с дуел. Ако спечелиш. — Той се усмихна леко. — Тогава официално ставаш Асасин на Адарлан.

Тя не отвърна на усмивката му.

— И кои точно са ми противниците?

Като видя изражението й, лицето на принца помръкна.

— Крадци, убийци и воини от цяла Ерилея.

Тя отвори уста, но той я прекъсна.

— В случай, че спечелиш и се докажеш едновременно като умела и вярна, баща ми се е заклел, че ще те освободи. А и докато си шампион ще получаваш хубава заплата.

Тя почти не чу последните му думи. Съревнование. С непознати, дошли от кой знае къде. И с други асасини!

— Кои са другите асасини? — попита тя.

— Не си ги чувала. Не са известни като теб. Което ми напомня още нещо. Ти няма да се състезаваш като Селена Сардотиен.

— Моля?

— Ще използваш псевдоним. Предполагам, че не си разбрала какво се случи след процеса срещу теб.

— Човек трудно следи новините, докато робува в мините.

Дориан се изсмя, след което поклати глава.

— Никой не знаеше, че Селена Сардотиен е толкова млада. Всички смятаха, че си по-възрастна.

— Какво? — попита тя, а лицето й поаленя. — Как е възможно? Трябваше да се гордее, че е останала скрита от света, но...

— Успя да опазиш тайната коя си през годините, като уби всички, които се изпречваха на пътя ти. След процеса татко реши, че ще е добре да не обявяваме на Ерилея коя си. Предпочита нещата да са така. Какво ли ще кажат враговете ни, ако разберат, че сме били ужасени от младо момиче?

— Значи ме оставихте като робиня в тази дупка, за да се откажа от името си и да приема титла, която дори не е моя? И кого точно смятат всички за Асасина на Адарлан?

— Не зная и не се вълнувам особено. Знам обаче, че беше най-добрата. Хората все още произнасят името ти само шепнешком.

Той я погледна изпитателно.

— Ако решиш да се биеш за мен и да бъдеш моя шампион по време на съревнованието, ще говоря с татко да те пусне след пет години.

Тя видя напрежението в тялото му, макар че той се опитваше да го прикрие. Искаше му се да я убеди. До степен, че се пазареше с нея.

Очите й заблестяха.

— Какво имаш предвид, като каза, че съм била най-добрата?

— Прекара цяла година в Ендовиер. Кой знае дали още те бива.

— Бива ме — отвърна тя и погледна към мръсните си нокти. Запита се кога ли за последно е била чиста.

— Ще видим — отвърна Дориан. — Ще научиш подробности за съревнованието, когато пристигнем в Рифтхолд.

— Сигурна съм, че благородниците ще се забавляват с това съревнование. На мен обаче то ми се вижда излишно. Защо просто не ме наемете?

— Както ти казах, първо трябва да те проверим.

Тя постави ръка на бедрото си и веригите издрънчаха оглушително в залата.

— Струва ми се, че няма какво толкова да проверявате. Все пак бях Асасина на Адарлан.

— Именно — отвърна Каол, а бронзовите му очи заблестяха. — Престъпница, на която не можем да доверим просто така кралските дела.

— Кълна се.

— Не вярвам кралят да се трогне от клетва, дадена от Асасина на Адарлан.

— Не виждам обаче за какво ми е да тренирам и да се състезавам. Вярно е, че едва ли съм в най-добра форма след цяла година в мините, но това се очаква.

Тя погледна сърдито Каол.

— Значи отказваш? — намръщи се Дориан.

— Приемам, разбира се — сопна се тя. Ръцете й бяха толкова ожулени от оковите, че очите й се насълзиха. Ще стана твой шампион, колкото и да е нелепо. Ако се навиеш да ме пуснеш след три години.

— Четири.

— Хубаво — отвърна тя. — Имаме сделка. Вероятно просто заменям една форма на робство с друга, но не съм глупачка.