Сара Маас: Кралство на пепелта

Издирваше я от мига, в който му я бяха отнели.

Вречената му.

Едва си спомняше собственото си име. И то само защото тримата му спътници го наричаха с него, докато я търсеха сред бурни тъмни морета, из древни спящи гори, през брулени от вихри планини, потънали в сняг.

Спираше само колкото да подкрепи тялото си с храна и да даде на приятелите си няколко часа сън. Ако не бяха те, щеше да лети, да разпери криле и да се понесе надалеч.

Но щяха да са му нужни мечовете и магията им, уменията и мъдростта им, за да завърши започнатото.

За да се възправи срещу злата кралица, изтръгнала най-съкровената част от него, отвлякла вречената му дълго преди да я заключат в железен ковчег. А след като приключеше с нея... след това щеше да се опълчи дори на хладнокръвните богове, решени да унищожат вречената му.

Затова остана с приятелите си, въпреки че дните се превръщаха в седмици.

Седмиците - в месеци.

Не спираше да я търси. Издирваше я по всеки прашен и непристъпен път.

И понякога й говореше по връзката им, изпращайки душата си по вятъра до мястото, където я държаха в плен - в железния й ковчег.

Ще те намеря.

Желязото я задушаваше. Угасило бе огъня във вените й като мощна струя.

Чуваше водата около себе си - дори в желязната кутия, дори с желязната маска и веригите, обгърнали тялото й като ивици коприна. Несекващият грохот на препускаща по скали вода изпълваше паузите между писъците й.

Мъничко островче насред обвита в мъгли река, просто гладко парче камък между бързеи и водопади. На такова място я държаха. В каменен храм, съграден за някой осъден на забрава бог.

Както вероятно щяха да забравят и нея. Ала и това бе по-добре от другия вариант: да я запомнят с пълния й провал. Ако изобщо останеше някой, който да я помни. Ако някой оцелееше.

Тя обаче нямаше да допусне подобен провал.

Нямаше да им каже онова, което искаха да научат.

Нищо че писъците й често заглушаваха бушуващата река. Нищо че костите й понякога изпращяваха по-гръмко дори от тътнещите бързеи.

В началото опитваше да следи дните.

Ала вече не знаеше откога я държат в желязната кутия. Откога я принуждават да спи, потънала в забвение от сладникавия дим, който й пуснаха още по пътя насам. Към този остров-храм на болката.

Нямаше представа колко време минаваше между пристъпите на пищене и разбуждането й. Между края на едната болка и началото на новата.

Дни, месеци, години - всички се сливаха, а кръвта й често потичаше по каменния под и се вливаше в реката.

Принцеса, която щеше да живее хиляда години. Повече.

Преди го възприемаше като дарба. Сега се бе изменило в проклятие.

Още едно проклятие, също толкова тежко, колкото онова, което я беше застигнало, преди да се роди. Да се жертва, за да поправи древна грешка. Да изплати чужд дълг към боговете, намерили света им и останали в капан тук. Преди да го превърнат в свое владение.

Не чувстваше топлата ръка на богинята, благословила и проклела я с толкова могъща сила. Понякога се питаше дали господарката на светлината и огъня изобщо я беше грижа, че вярната й поклонница сега лежи в железен ковчег - или бе прехвърлила вниманието си към друг. Към краля, който можеше да й предложи собствения си живот вместо нейния, спасявайки света им.

Боговете не се интересуваха кой ще изплати дълга. Ето защо нямаше да й се притекат на помощ. Ето защо и не им се молеше.

Ала още си разказваше онази история, още си представяше, че реката й я напява. В един глас с мрака в запечатания ковчег.

Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си да умре...

Слушайки песента им, тя потъваше надълбоко и все по-надълбоко в тъмата, в морето от пламъци. Толкова надълбоко, че понякога, когато камшикът изплющеше, когато костите й се трошаха, не усещаше нищо.

Но в повечето случаи усещаше.

През тези безкрайни часове вперваше поглед в единствения си събрат в мъките.

Не в ловеца на кралицата, който умееше да извлича болката от тялото й, както музикант извличаше мелодия от инструмента си. А в огромния бял вълк, прикован с невидими окови. Принуден да гледа.