Сара Маас: Кралство на пепелта

Имаше дни, в които не смееше да вдигне очи към него. Дни, в които беше близо -твърде близо - да се пречупи. И само онази история я спасяваше.

Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си да умре...

Думи, които бе изрекла пред един принц. Някога - твърде отдавна.

Принц на леда и вятъра. Принц, който някога бе неин, а тя - негова. Много преди да узнаят за връзката между душите си.

Сега на него се падаше дългът да закриля кралството, чието величие бяха отнели безмилостно.

Принцът с ухание на заснежени борове - уханието на другото кралство, което бе обикнала с огненото си сърце.

Дори когато мрачната кралица ръководеше всяко действие на ловеца, принцесата мислеше за него. Вкопчила се беше в спомена за него като в скала насред буйна река.

Кралицата, с усмивка на паяк, опитваше да се възползва от този скъп спомен. В обсидиановочерните мрежи, които плетеше, в илюзиите и кошмарите, в кулминацията на всяко изтезание кралицата го завърташе като ключ в съзнанието й.

Лъжите и истините, и спомените започваха да се преливат. Сънят и черният мрак в железния ковчег - също. И дните, когато лежеше завързана върху каменния олтар в центъра на помещението, или висеше от кука, забита в тавана, или се гърчеше разпъната между вериги, закотвени в каменната стена. Всичко започваше да се размива като мастило във вода.

Затова принцесата си разказваше приказката. Тъмнината и пламъкът дълбоко в нея й я нашепваха, а тя в замяна им я напяваше. Заключена в онзи ковчег, скрит на островче в сърцето на реката, принцесата повтаряше историята наново и наново, докато потапяха тялото й в черна всевечност от агония.

Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си Да умре...

Снеговете паднаха рано.

Първите есенни фъртуни ги връхлетяха много по-скоро от обичайното дори за Терасен.

Едион Ашривер не знаеше дали да го нарече благословия. Но ако снегът успееше да задържи легионите на Морат далеч от границите им поне още малко, беше готов да падне на колене и да прославя боговете. Въпреки че точно тези богове заплашваха всичко, което обичаше. Ако същества от друг свят изобщо можеха да се приемат за богове.

Но и без това имаше да обмисля по-важни неща.

През двете седмици, откакто с Гибелния легион се бяха събрали отново, нямаше нито следа от силите на Ераван - и сухопътни, и въздушни. Изобилният сняг заваля едва три дни след завръщането му, възпрепятствайки и бездруго бавното преместване на войските от смесената армада до просторния лагер на Гибелния легион в Тералиската равнина.

Корабите отплаваха нагоре по река Флорин, право към Оринт; суровите ветрове откъм склоновете на Еленови рога развяваха флагове с всички цветове на дъгата: кобалтовосиньото и златисто на Вендлин, черното и пурпурно на Ансел от Брайърклиф, сияйното сребристо на знатните воини от Белия трън и множеството им братовчеди. Тихите асасини, разпилени из флотата, нямаха свой флаг, но и без такъв лесно се разпознаваха със светлите си дрехи и богат асортимент от красиви, страховити оръжия.

Корабите скоро щяха да се върнат при ариергарда в устието на Флорин, за да патрулират покрай бреговете от Илиум до Сурия, но пехотинците - повечето от войската на принц Галан Ашривер - щяха да се отправят към фронта.

Фронт, вече заровен под еднометров сняг. А не спираше да вали.

Застанал зад Алсбрук над един тесен планински проход в Еленови рога, Едион отправи свъсен поглед към натежалото небе.

Дебелата му пелерина се сливаше със сиво-бялата скала, а дълбоката й качулка скриваше златистите му коси. И го топлеше. Мнозина от воините на Галан никога през живота си не бяха зървали сняг заради умерения климат на Вендлин. Родът на Белия трън и по-малката им войска също не бяха привикнали на студ. Ето защо Едион заръча на Килиан, най-доверения му командир, да им осигури топли дрехи.

Идваха отдалеч, и то за да се бият за кралица, която не познаваха и в която може би дори не вярваха. Безпощадният студ щеше да сломи духа им и да породи недоволство с яростната скорост на ветровете, виещи между чукарите.

Нещо се мярна ненадейно от другата страна на прохода, привличайки вниманието на Едион просто защото го очакваше.

Нейните дрехи се сливаха по-добре с околната среда. Ала все пак кожухът на Лизандра беше от животно, отглеждано в тази планина.