Сара Маас - Кралство на пепелта

Бяха шестима, както му беше докладвала разузнавачката на Рен, нахлувайки в шатрата му преди пет дни.

Дори не се бяха постарали да се облекат в цветовете на снега и скалата. Тъмните им парцаливи кожуси се открояваха като сигнални огньове сред ослепителната белота на Еленови рога. Но най-вече вонята им, носена от бурния вятър, говореше достатъчно на Едион за тях.

Валги. Не забелязваше нашийник върху никого от малката група, а и не мислеше, че под дебелите им ръкавици има пръстени. Явно и на демонските изчадия им достудяваше понякога. Или поне на простосмъртните им приемници.

Враговете проникваха все по-надълбоко в планинския проход. Стрелата на Рен не трепваше и на милиметър от целта си.

Преди да заемат позиции, Едион му бе наредил да остави един от тях жив.

За щастие, познали бяха, че Валгите ще изберат точно този проход - полузабравен заден вход към низините на Терасен. Тъй като беше толкова тесен, че само два коня можеха да минат едновременно, отдавна не се използваше от завоевателски армии и търговци, тръгнали да продават стоките си във вътрешността на континента, отвъд Еленови рога.

Едион не знаеше какво обитава онези земи, кой дръзваше да си изкарва хляба отвъд онези неясни граници. Не знаеше и защо тези войници навлизаха толкова навътре в планината.

Скоро обаче щеше да разбере.

Групата демони мина под тях, а Едион и Рен ги проследиха със стрелите си.

Чист изстрел право в черепа. Рен избра първата си мишена. Кимването на Едион бе едничкият сигнал, преди стрелата му да полети.

Черната кръв продължи да шурти в снега дори след края на битката.

Всичко свърши за броени минути. Едва няколко, след като стрелите на Рен и Едион попаднаха в целите си, а Лизандра скочи от поста си и разкъса още трима войници. Шестият - последният - оцеля, но със съдрани прасци.

Едион се устреми към стенещия демон. Снегът чернееше под надробените му крака, чиято плът се развяваше като кървави знамена на вятъра.

Лизандра седеше до главата му с почерняла муцуна и зелени очи, вперени в пребледнялото лице на мъжа. По гигантските й лапи проблясваха остри като игли нокти.

Зад тях Рен проверяваше останалите жертви за признаци на живот. Мечът му се надигаше и спускаше, обезглавявайки ги, преди леденият въздух да е вкочанил вратовете им.

- Предателска измет! - изсъска демонът срещу Едион с разкривено от омраза тясно лице.

Валгската смрад се надипли в ноздрите му, обгърна сетивата му като олио.

Едион извади ножа от хълбока си - дългия, страховит кинжал, подарък от Роуан Белия трън - и се усмихна мрачно.

- Ако си достатъчно умен, може бързичко да приключим.

Валгският войник се изплю върху наслоените му със сняг ботуши.

Над петстотин години замъкът Алсбрук се издигаше с гръб към Еленови рога и с Оуквалд в подножието си.

Крачейки напред-назад пред бумтящия огън в една от множеството му грамадни камини, Едион бе в състояние да преброи по сивите му камъни следите от всяка безмилостна зима. Камъни, натежали от славната история на замъка - години на чест и вярна служба, когато същите тези зали бяха ехтели от песни и воинска глъч, а после ги бяха сполетели протяжните, така протяжни години на тъга...

Рен седеше на оръфаното тапицирано кресло от едната страна на камината, впил взор в огъня с опрени на бедрата лакти. Пристигнали бяха късно миналата вечер и дори се чувстваше смазан от непосилния преход през заснежения Оуквалдски лес, за да може да се разходи из легендарния замък. А след работата, която бяха отметнали този следобед, едва ли щеше да намери достатъчно енергия и сега.

Възхитителната някога зала пустееше, осветена единствено от техния огън. Над тях избелели гоблени и знамена с гербовете на рода Алсбрук се полюшваха от течението, прокрадващо се между високите прозорци от едната страна. По таванските греди гнездяха всевъзможни птици, намерили укритие от смъртоносния студ отвъд древните стени на крепостта.

А сред тях един зеленоок сокол слушаше всяка дума.

- Ако Ераван търси начин да влезе в Терасен - каза накрая Рен, - планината би била глупаво решение. - Той надзърна свъсено към празните подноси от храната, която бяха погълнали преди минути. Мазна овнешка яхния и печени кореноплодни. Доста безвкусни, но поне бяха топли. - Тукашната земя не прощава. Би загубил безброй воини само заради суровия климат.

- Ераван не върши нищо без причина - отвърна Едион. - Най-лесният път към Терасен е през обработваемите земи, по северните пътища. Всички оттам очакват да нахлуе. Или откъм брега.