Силвия Плат - Стъкленият похлупак

После довтаса докторът от отделението за спешни случаи и с помощта на сес трата аз се качих на стола за прегледи. Сестрата зашепна нещо на лекаря, той кимна и взе да развива кървавите ми хавлии. Усетих как пръстите му започнаха да ме опипват, а Джоун стоеше, изпъната като войник, и стискаше ръката ми - за мой кураж или за неин.

- Ооох! - Потръпнах, нещо адски силно ме прободе.

Докторът подсвирна.

- Ти си една на милион.

- Какво значи това?

- Че на една от милион се случва подобно нещо.

Той заговори на сестрата с тих, отсечен глас, тя се завтече към страничната масичка за някакви свитъци марля и сребърни инструменти.

- Виждам - надвеси се докторът - точно откъде иде белята!

- Не можете ли да ме оправите?

Той се разсмя.

- О, ще ви оправя, и то чудесно.

Леко потропване на вратата ме разбуди. Минаваше полунощ и клиниката за душевноболни се бе смълчала като смъртта. Кой ли чука по такова късно време?

- Влез! - И запалих нощната лампа.

Вратата щракна, открехна се и в отвора се появи енергичната тъмнокоса глава на доктор Куин. Изгледах я с изумление, защото, макар да я познавах и често да й кимах за поздрав из коридорите на клиниката, никога не бях разговаряла с нея.

- Мис Грийнуд, мога ли да вляза за миг?

Аз кимнах.

Доктор Куин пристъпи и тихо затвори вратата след себе си. Беше в един от морскосините си безупречни костюми със семпла снежнобяла блузка и остроъгълно деколте.

- Съжалявам, че ви безпокоя, особено в този час на нощта, но, струва ми се, вие бихте могли да ни помогнете за Джоун.

Очаквах доктор Куин да ме упрекне за завръщането на Джоун в клиниката. Аз все още не бях сигурна дали Джоун е разбрала истината за посещението ни в „Бърза помощ“, но само след няколко дни тя се върна да живее в „Белсайс“, като запази правото си да се движи свободно.

- Готова съм да направя каквото мога - казах на доктор Куин.

Тя приседна на крайчеца на леглото ми опечалена.

- Искаме да я открием. Смятаме, че бихте ни подсказали къде би могла да бъде.

Изведнъж ми се дощя да нямам нищо общо с Джоун.

- Не знам - отговорих хладно. - Няма ли я в стаята й?

Вечерният час в „Белсайс“ отдавна бе отминал.

- Не, Джоун имаше разрешение за кино тази вечер, но все още не се е върнала.

- С кого отиде?

- Беше сама. - Доктор Куин замълча. - Имате ли представа къде би могла да прекара нощта?

- О, тя непременно ще се върне. Нещо я е задържало. - Но не проумявах какво може да задържи Джоун в скучния нощен Бостън.

Доктор Куин поклати глава.

- Последният трамвай мина преди час.

Може да се върне и с такси.

Доктор Куин въздъхна.

- Обадихте ли се на онова момиче, Кенеди? - продължих аз. - Където Джоун живееше преди.

Доктор Куин кимна.

- А на родителите й?

- О, тя никога не се отбива там… но все пак позвънихме и на тях.

Доктор Куин отново замълча, сякаш се мъчеше да надуши някаква улика в стаената стая. После каза:

- Добре, ще направим каквото можем! - И излезе.

Изгасих лампата и се опитах да заспя, но лицето на Джоун изплува пред очите ми, безплътно, грейнало в блажена усмивка. Струваше ми се дори, че чувам как гласът й шумоли и глъхне в тъмата, но после разбрах, че това е нощният вятър сред клоните на дърветата…

Друго почукване ме събуди в заскреженото сиво утро.

Този път отворих сама.

Беше пак доктор Куин. Стоеше мирно като войник на строево учение, но целият й силует изглеждаше някак размазан.

- Реших, че трябва да знаете - заговори тя. - Джоун е намерена.

Употребата на страдателен залог накара кръвта ми да замре.

- Къде?

- В гората, край заледените езерца…

Отворих уста, но не можах да издам звук.

- Един от нашите санитари я открил сега, като идвал на работа…

- Но не е…

- Мъртва - каза доктор Куин. - Обесила се.

Пресен сняг застла двора на клиниката - не плах валеж, а силен януарски навей, който достига човешки бой и затваря училища, учреждения и църкви, като за ден-два оставя в бележниците, календарите и тефтерчетата полета, чисти от ангажименти.

След седмица, ако преминех успешно беседата с учителския съвет, черният автомобил на Филомена Гини щеше да ме понесе на запад и стовари пред железните врати на моя колеж.

В разгара на зимата!

Масачузетс ще потъне в мраморно спокойствие. Представях си белите като снежинки селца, ширналите се тресавища, по които похлопват сухи папури, езерцата, където жаби и риби спят дълбок сън под кората на леда, и трепетно поклащащите се гори.