Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Дори и така да беше, струваше ми се нечестно Джоун да ме бие на финала.

- Къде? - упорствах аз. - Няма да ти позволят да живееш самостоятелно, нали? - На Джоун тая седмица отново й бяха разрешили да излиза из града.

* Т.е. здравият разум и поривите на инстинкта. - Б. пр.

- О, не, разбира се. Ще живея в Кеймбридж със сестра Ке- неди. Нейната съквартирантка се омъжила и тя търси нова.

- Наздраве! - повдигнах чашата с ябълков сайдер и се пукнахме. Въпреки големите ми задръжки спрямо Джоун аз си мислех, че винаги ще я ценя. Сякаш и двете бяхме насилени от някакви непреодолими обстоятелства, нещо като война или като чумна епидемия, да обитаваме наш собствен свят. - Кога напускаш?

- На първо число.

- Хубаво.

Изведнъж Джоун се натъжи.

- Ти ще идваш да ме виждаш, нали, Естър?

- Разбира се.

Но си помислих: „Едва ли.“

- Боли - казах. - Трябва ли да ме боли?

Ъруин не отговори. После промълви:

- Понякога боли.

Срещнах Ъруин на стълбите на Уайднъровата библиотека. Стоях на най-горното стъпало, гледах червените тухлени сгради, които ограждаха пот ъналия в сняг двор, и тъкмо се готвех да хвана трамвая за клиниката, когато един висок млад мъж, доста грозноват, с очила, но с интелигентно лице, се приближи и запита:

- Бихте ли ми казали колко е часът?

Погледнах часовника си:

- Четири и пет.

Тогава той прехвърли в другата си ръка товара книги, който държеше пред себе си като поднос с храна, и показа кокалестата си китка.

- Но защо, вие имате часовник?

Той погледна печално часовника си. Повдигна го и го разтърси до ухото си.

- Не работи. - И се усмихна подкупващо. - Вие накъде отивате?

Готвех се да му отвърна: „Обратно в лудницата“, но младежът ми се стори приличен, затова промених намерението си и отговорих:

- Вкъщи.

- Искате ли преди това да изпием едно кафе?

Поколебах се. Трябваше да се прибера в клиниката за вечеря и не ми се искаше да закъснявам точно сега, когато бях така близко до изписването си.

- Едно съвсем мъничко кафе?

Реших да изпробвам новата си, нормална личност пред този човек, който в процеса на колебанията ми успя да съобщи, че се казва Ъруин и е доста добре платен преподавател по математика, затова накрая казах:

Съгласна съм - и се постарах да изравня крачката си с неговата надолу по дългите, застлани с ледена коричка стъпала.

Чак след като видях кабинета на Ъруин, реших да го прелъстя.

Ъруин живееше в мрачен, но удобен приземен апартамент на една от затънтените улички извън Кеймбридж и ме откара там - за чаша бира, както каза, след три горчиви кафета в едно студентско кафене. Седяхме в кабинета му на кафяви кожени кресла, заобиколени от камари прашни, неразбираеми книги с огромни формули, красиво изписани по страниците като поеми.

Тъкмо бях вкусила от бирата си - не обичах студена бира посред зима, но приех чашата, за да се хвана за нещо и звънецът иззвъня.

Ъруин като че се смути:

- Боя се, че може би е дама.

Той имаше особения старовремски навик да нарича жените дами.

- Много хубаво, много хубаво - отвърнах с широк жест. - Покани я.

Ъруин поклати глава.

- Ще се смути от теб.

Усмихнах се към кехлибареното кръгче студена бира.

Звънецът екна отново с категоричен звън. Ъруин стана и отиде да отвори. Моментално щом изчезна, аз се вмъкнах в банята и скрита зад мръсните щори в алуминиев цвят, наблюдавах маймунското лице на Ъруин в процепа на вратата.

Едра жена с големи гърди, върху които беше навлякла още по-грамаден пуловер от естествена вълна, с виолетови панталони, черни ботинки на висок ток и е астраганена подплата, със също такава астраганена шапка токче, изпускаше облачета бели, нечути думи в зимния въздух. Гласът на Ъруин долиташе до мен през мразовития коридор.

- Съжалявам, Олга… Работя, Олга… Не, грешиш, Олга.

През всичкото време червените устни на жената се движеха и думите, превърнати в бяла пара, изчезваха сред голите клонки на люляка до входната врата. Накрая се чу:

- Може би, Олга… Довиждане, Олга.

Възхитих се от безпределната, просторна като степ и облечена във вълна гръд на Олга, оттеглила се от тясното ми зрително поле и заслизала по скърцащата дървена стълба с някаква особена горчивина, изписана на устните.

- Предполагам, че тук, в Кеймбридж, имаш безброй любовни приключения - казах весело на Ъруин, като набодох един охлюв в подчертано френския местен ресторант.

- Изглежда - призна Ъруин с лека и свенлива усмивка, - изглежда, се погаждам с дамите.