Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Не, по-добре веднага да платя - и отброих пет банкноти от пачката в чантичката ми.

Петте долара бяха част от тези, които Филомена Гини ми бе изпратила като подарък, стимулиращ оздравяването ми. Недоумявах какво би казала, ако разбереше за каква цел съм използвала парите й.

Независимо дали щеше да разбере или не, Филомена Гини ми откупваше свободата.

- Ако има нещо, което ненавиждам, това е мисълта, че мога да съм под властта на мъж - бях казала на доктор Нолан. - Мъжът няма никакви тревоги на тоя свят, докато в мен ще расте дете и като огромен остен ще ме ръчка напред.

- Би ли постъпвала по-различно, ако не трябва да се тревожиш за бебе?

- Да - отвърнах, - но… - И разказах на доктор Нолан за омъжената юристка и статията в защита на целомъдрието.

Доктор Нолан ме изчака, докато свърша. После избухна в смях.

- Пропаганда! - викна тя и надраска името и адреса на този доктор върху бланка за рецепта.

Разгръщах нервно списание „Бебешки говор“. На всяка страница лъщяха пълничките, бодри личица на бебета плешиви, шоколадовокафеникави или с лица като на Айзенхауер; бебета, които за първи път се претъркулват; бебета, които посягат към дрънкалки; бебета, зинали към първата си лъжичка твърда храна; бебета с всичките хитри подробности, които съпътстват израстването им стъпка по стъпка към този тревожен и несигурен свят.

Замириса ми на детска храна, на кисело мляко, на опикани пелени и изведнъж се разнежих и натъжих. Колко естествено беше за жените наоколо да раждат и отглеждат деца! А защо аз съм толкова чужда на майчиното чувство? Защо не мечтая да посветя живота си на бебе след бебе като Додо Коноуей?

Ако трябва по цял ден да слугувам на едно дете, ще откача.

Загледах се в бебето в скута на една жена отсреща. Нямах представа колко е голямо, не разпознавах възрастта на бебетата - знаех само, че могат да бърборят отегчително и имат двайсетина зъба зад стиснатите си розови устенца. Това бебе крепеше малката си нестабилна главица направо върху раменте, сякаш нямаше шия, и ме разучаваше с мъдро, философско изражение.

Майката неспирно се усмихваше и го държеше така горда, сякаш то бе първото чудо на света. Наблюдавах майката и детето, за да открия някакво обяснение на взаимното им доволство, но преди да го намеря, докторът ме повика.

- Вие искате преглед? - ведро каза той и с облекчение си помислих, че не е от ония лекари, които задават неудобни въпроси. Аз се блазнех от мисълта да му разкажа, че съм възнамерявала да се омъжа за моряк веднага щом корабът пристигне във флотската база Чарлстаун, а не нося годежен пръстен, защото сме твърде бедни, но в последния момент отхвърлих тази изкусителна история и отвърнах:

-Да.

Покачих се върху стола и помислих: „Изкачвам се към свободата си, свобода от страха, свобода от възможността да се омъжа за неподходящ човек като Бъди Уилард, свобода от домовете „Флорънс Критъндън”, където отиват всички бедни момичета, вместо да ги оправят като мен, зашото това, което са направили, щяха да правят отново, независимо от всичко.“

Пътувах обратно за болницата с кутия на скута, обвита в обикновена кафява хартия, все едно че бях мисис Някояси, която се връща с торта или шапка, купена от магазина „Файлийн“. Постепенно подозрението ми, че католиците имат рентгенови очи, започна да се разсейва и се почувствах облекчена. Успешно използвах деня, определен за покупки, помислих си аз.

Бях жена, която принадлежи на себе си.

Следващата стъпка бе да намеря подходящ мъж.

- Аз ще стана психиатър.

Джоун говореше с обичайния си шумен ентусиазъм. Пиехме ябълков сайдер в хола.

- О отговорих сухо, - това е чудесно.

- Разговарях надълго с доктор Куин и тя смята, че това е напълно възможно. - Доктор Куин бе психиатър на Джоун, умна, проницателна, неомъжена, и аз често си мислех, че ако бях нейна пациентка, все още щях да се намирам в „Каплан“ или по-вероятно в „Уаймарк“. Доктор Куин притежаваше едно абстрактно качество, което допадаше на Джоун, но на мен ми причиняваше полярни тръпки.

Джоун бърбореше нещо за егото и ида‘, а аз насочих съзнанието си към нещо друго, към кафявия неразопакован пакет в чекмеджето. Никога не бях разговаряла за егото и ида с доктор Нолан. Дори не зная за какво всъщност разговаряхме.

- …и ще живея вече в града.

Отново се извърнах към Джоун.

- Къде? - попитах, като се мъчех да прикрия завистта си.

Доктор Нолан ми бе казала, че моят колеж ще ме приеме за

втория семестър по нейна препоръка и заради това, че съм сти- пендиантка на Филомена Гини, но тъй като лекарите категорично ми забраняваха да живея при майка ми, оставах в клиниката, докато започне зимният семестър.