Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Сестрата се наклони над мен и ме извика по име.

Аз се дръпнах и се сгърчих още повече. Сестрата изчезна. Знаех, че ще се върне след минутка с двама грамадни яки санитари и те ще ме понесат, аз ще крещя и ритам, а останалите пациентки, стълпени в хола, ще се хилят злобно.

Доктор Нолан ме обгърна с ръка и ме притисна като майка.

- Вие обещахте да ми кажете ! - разкрещях се срещу нея изпод обърканото одеяло.

- Но аз ти казвам - отвърна доктор Нолан. - Дойдох нарочно рано, за да ти кажа и сама да те отведа.

Загледах я през подпухналите си клепачи.

- А защо не ми казахте снощи?

- Мислех, че няма да мигнеш. Ако знаех…

- Вие обещахте да ми кажете…

- Слушай, Естър - поде доктор Нолан. - Аз ще дойда с теб. Ще бъда там през цялото време и всичко ще стане така, както ти бях обещала. Ще бъда до теб, когато се разбудиш, и пак аз ще те отведа обратно в стаята.

Погледнах я. Стори ми се много разтревожена.

Помълчах, после казах:

- Обещайте ми, че ще бъдете при мен.

- Обещавам…

Доктор Нолан извади бяла кърпичка и избърса лицето ми. После ме подхвана под ръка като стара приятелка, помогна ми да се изправя и тръгнахме по коридора. Одеялото се омотаваше в краката ми, затова го оставих да падне, но доктор Нолан се направи, че не забелязва. Минах покрай Джоун, която излизаше в тоя миг от стаята си, и й хвърлих многозначителна презрителна усмивка, а тя се шмугна вътре и изчака да отминем.

Доктор Нолан отключи една врата в дъното на коридора и ме поведе по някакви стъпала надолу към загадъчните подземни коридори, където сложна плетеница от тунели и проходи свързваше сградите на болницата.

Стените лъщяха, облицовани с бели клозетни плочки, и голи крушки висяха от черния таван. Носилки и колички стояха подпрени тук-таме върху съскащите и гъргорещи тръби, които пълзяха и се разклоняваха по лъскавите стени в сложна нервна система. Бях увиснала върху ръката на доктор Нолан с цялата си тежест и от време на време тя ме притискаше окуражително.

Най-после стигнахме една зелена врата, на която пишеше с черни букви „Електротерапия“. Отдръпнах се, доктор Нолан почака. После казах:

- Хайде, всичко да се свършва! - И влязохме.

В чакалнята - освен нас с доктор Нолан - се намираха един блед пациент с вехт винен халат и придружаващата го сестра.

Искаш ли да поседнеш? - Доктор Нолан посочи към дървена пейка. Краката ми бяха натежали като олово и сметнах, че ще бъде ужасно трудно да се повдигна после, когато дойдат хората от шоковото.

- Предпочитам да стоя.

Най-накрая една висока, зловеща жена с бяла престилка влезе от вътрешната врата. Мислех, че ще вкара мъжа с вълнения халат, защото той беше пръв, затова се стреснах, когато тя пристъпи към мен.

- Добро утро, доктор Нолан - каза жената и сложи ръка на рамото ми. - Това ли е Естър?

- Да, мис Хюи. Естър, това е мис Хюи, тя ще бъде много внимателна с теб. Разказана съм й всичко.

Имах чувството, че жената е висока над два метра. Тя приветливо се наклони към мен и забелязах, че лицето й, с два изхвръкнали напред зъба по средата, някога е било надупчено от гнойни пъпки. Напомняше ми карта на лунната повърхност с всичките й кратери.

Мисля, че можем веднага да започнем, Естър - каза мис Хюи. - Мистър Андерсън не би имал нищо против да почака, нали, мистър Андерсън?

Болният не продума и така, обгърната от мис Хюи през рамо и последвана от доктор Нолан, аз влязох в кабинета.

Примижах, защото гледката ме ужасяваше, и през тесните отвори на очите видях високото легло с белите изопнати чаршафи, машината отзад и човека с маска на лицето зад машината - не можеше да се познае дали е мъж или жена, - както и други хора с маски от двете страни на леглото.

Мис Хюи ми помогна да се кача и да легна по гръб.

- Говорете ми - помолих аз.

Мис Хюи заговори с тих, успокояващ глас, втривайки някакъв мехлем на слепоочията ми, после прикачи малките електрически бутончета от двете страни на главата ми.

- Всичко ще мине чудесно, нищо няма да почувстваш, само лапни… - Тя постави нещо на езика ми, аз го лапнах в уплаха и тъмната река на мрака ме изличи, сякаш бях тебеширена чертичка върху черна дъска.

- ЕСТЪР!

Изплувах от дълбок, упояващ сън и първото нещо, което видях, бе лицето на доктор Нолан, разлюляно пред очите ми, което ме зовеше:

- Естър, Естър!

Потърках очи с вяла ръка.

Зад доктор Нолан зърнах тялото на жена в омачкан халат на черни и бели карета, захвърлена върху едно легло така, сякаш бе пусната от голяма височина. Но преди да доловя нещо повече, доктор Нолан ме изведе през една врата на чист въздух и открито синьо небе.