Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Дребничката, жива блондинка на масата ми се засмя.

- Днес аз почти доведох доктор Лоринг, докъдето исках. - Сините й опулени очи се ококориха като на кукла. - Не бих имала нищо против да заменя стария Пърси за някой нов модел.

В отсрещния край на стаята седеше Джоун и поглъщаше с вълчи апетит своя колбас с печени домати. Тя се чувстваше съвсем добре сред тези жени, а към мен се отнасяше хладно, дори с леко презрение, като с по-нискостояща далечна позната.

Легнах си веднага след вечеря, но тогава чух звуците на пианото и си представих как Джоун, Диди и Лубел, блондинката, както и останалите клюкарстват и се смеят по мой адрес. Сигурно споделяха колко е отвратително да има сред тях такива като мен, когато истинското ми място е в „Уаймарк“.

Реших да сложа край на гадните им разговори.

Повлякох небрежно одеялото си като шлейф и тръгнах по посока на светлината и веселата глъчка.

До края на вечерта слушах как Диди дрънка на рояла някакви евои песнички, а останалите играеха бридж или си бърбореха също както в спалните помещения на колежа, само че възрастта на жените тук надхвърляше с десетина години студентската.

Една от тях - едра, висока, с прошарени коси и гръмлив дебел глас, казваше се мисис Савидж - е учила във „Васар“. Личеше си веднага, че е дама от висшето общество, защото говореше само за дебютантки. Май че имаше две или три дъщери, които тази година щели да са дебютантки, а тя им провалила дебютантския бал, като постъпила в приюта за душевноболни.

Диди свиреше една своя песен, наречена „Млекарят“, и всички твърдяха, че трябва да я публикува щяла да стане много популярна. Отначало издрънкваше кратък мотив, който представляваше как малкото пони бавно удря с копитца в земята, сетне се разливаше нов мотив - млекарят си подсвиркваше, а после двата се преплитаха в един.

- Тази песен е много хубава - намесих се с непринуден тон.

Джоун се бе облегнала върху пианото и разлистваше последния брой на някакво модно списание, а Диди й се усмихваше, сякаш двете криеха някаква обща тайна.

О, Естър - заговори Джоун и задържа броя в ръцете си, - нима това си ти?

Диди престана да свири.

- Дай да погледна.

Тя грабна списанието, загледа се в страницата, която Джоун й посочи, сетне отново погледна в мен.

- О, не е - каза Диди. - Не е тя положително. - Пак погледна към списанието и после към мен: - В никакъв случай!

- Ами, това си ти, Естър, нали? - повтори Джоун.

Лубел и мисис Савидж се понесоха към нас и давайки вид,

че знам за какво става дума, аз съшо се придвижих към пианото.

В списанието имаше снимка на момиче във вечерна рокля от пухкава бяла материя, без презрамки, устните му разтегнати докрай в усмивка, а около него цяла група момчета. Момичето държеше чаша с прозрачно питие и сякаш бе приковало поглед към нещо зад мен, малко вляво от рамото ми. Усетих във врата си лек дъх. Извърнах се.

Нощната сестра се бе приближила незабелязано и безшумно на меките си каучукови подметки.

- Без майтап - каза тя, - наистина ли си ти?

- Не, не съм аз. Джоун греши. Друго момиче е.

- О, кажи, че си ти! - извика Диди.

Но аз се направих, че не я чувам, и й обърнах гръб.

Лубел помоли сестрата да остане като четвърти играч на бридж и аз притеглих стола си да гледам, макар че си нямах понятие от бридж: в колежа не ми остана време да се науча, както си позволяваха това богатите момичета.

Зяпах в безизразните лица на попове, валета и дами и слушах как сестрата разказваше за трудния си живот.

- Вие, момичета, не знаете какво значи да работиш на две места говореше тя. - Нощно време съм при вас…

Лубел се изкикоти:

- О, ние сме кротички. Най-добричките от всички, нали знаете?

- Вие наистина сте добри. - Сестрата почерпи всички с пакетче ментова дъвка и обели станиола от една розова дъвка за себе си. - Вие сте добри, само че ония откачалки от държавната болница ме съсипват от умора.

- И в двете клиники ли работите? - запитах с внезапен интерес.

- Казвам ви - сестрата ме погледна остро и веднага познах, че според нея нямам работа в „Белсайс“, - там не бихте издържали и един миг, лейди Джейн.

Стори ми се странно сестрата да ме нарича лейди Джейн, след като прекрасно знаеше истинското ми име.

- Защо? - продължавах да разпитвам.

- О, там не е гака хубаво, както при вас. Тук е истински извънградски клуб. А ония там нямат нищичко. Нито трудова терапия, нито разходки…

- Защо да нямат разходки?

Няма достатъчно нер-со-нал. - Сестрата спечели взят- ката и Лубел изпъшка. - Повярвайте ми, дами, когато събера достатъчно банкноти да си купя кола, напускам!