Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Винаги се чувствам кофти без обувки - подхвърлих с двусмислена усмивка. - Болят ли те много краката?

- Ужасно. А моят шеф току-що беше оставил жена си, но не можеше веднага да го признае и да поиска развод, защото това бе в противоречие с устава на братството. Той ми звънеше всяка секунда и щом се мръднех, краката ме свиваха адски, но

в момента, в който седнех зад бюрото, шефът звънваше нетърпеливо да сподели поредното нещо, което му е скимнало…

- Защо не напусна?

- О, аз почти напуснах. Останах вкъщи в отпуск по болест. Никъде не излизах… С никого не се срещах. Напъхах телефона в едно чекмедже и въобще не го вдигах…

После моят лекар ме изпрати на психиатър в тая болница. Имах определен час, в дванайсет, и бях в ужасяващо състояние. Накрая, в дванайсет и половина, момичето от приемната ми съобщи, че докторът отишъл на обяд. И ме попита ще остана ли да чакам. Казах „да“.

- А той върна ли се? - Тая история изглеждаше доста оплетена, за да може Джоун да я съчини, но аз я подведох да видя какво ще излезе накрая.

- О, да! Бях готова да се гръмна, вярвай ми. Казах си: „Ако тоя доктор не направи чудо, това е краят. Но служителката ме поведе по един дълъг коридор и като стигнахме до вратата, тя се обърна към мен: „Няма да имате нищо против, ако при лекаря има няколко студенти, нали?“ Можех ли да откажа? „А, нищо“, рекох аз. Влязох и видях девет чифта очи, вперени в мен.. Девет чифта! Осемнайсет парчета!…

Е, ако служителката ми беше казала, че в стаята ще има девет души, щях моментално да си тръгна. Но бях влязла, късно бе да предприема каквото и да е. Пък и точно в тоя ден носех кожено палто…

- През август?

- О, това бе през ония студени, влажни дни и си мислех, ето първия ми психиатър - нали знаеш. Та тоя психиатър гледаше все в коженото ми палто, докато говорех, и долавяше желанието ми да му платя половин такса за прегледа като учаща. Просто виждах банкнотите, изписани в очите му. И му разказах всичко от игла до конец - за кокалчетата, за телефона в чекмеджето и как съм искала да се убия… Тогава той ме накара да почакам навън, докато поговори за случая ми с другите, а когато ме повика вътре, знаеш ли какво ми каза?

- Какво?! ….

- Скръсти ръце, погледна ме и каза: „Мис Гиринг, ние сме на мнение, че групова терапия ще ви подейства благоприятно.“

- Групова терапия? - Стори ми се, че съм прозвучала фалшиво, неестествено като ехо в празна стая, но Джоун не ми обърна никакво внимание.

- Точно така каза. Можеш ли да си представиш, да искам да се самоубия и да седна да си бъбря тъкмо за това с цяла сюрия непознати, повечето от които не са по-малко шантави от мен…

- Това е лудост. - Без да искам, бях започнала да се впрягам. - Това дори не е човешко.

- И аз така си казах. Прибрах се право вкъщи и написах на тоя лекар писмо. Едно хубавичко писъмце за това как човек като него не бива да се тика в работите на болни хора.

- А той отговори ли ти?

- Не знам. Това беше в деня, в който прочетох за теб.

- Какво искаш да кажеш?

- Е, какво- продължи Джоун, - ами как полицията мислела, че си мъртва и така нататък. Даже съм си събрала изрезки.

Тя се надигна и от нея ме лъхна някаква остра конска миризма, от която ноздрите ме засърбяха. Джоун беше шампионка по стипълчейс на годишните спортни състезания в колежа и се чудех дали не спи в конюшня.

Зарови в отворения си куфар и се върна с шепа изрезки от вестници.

- Ето на, погледни!

На първата изрезка се виждаше голяма, силно увеличена снимка на момиче с тъмни сенки около очите и тъмни устни, разтегнати в усмивка. Не можех да си представя къде е правена тая курвенска снимка, докато накрая забелязах обеците и огър-лицата от „Блумингдейл“, сияещи с искристи бели отблясъци като изкуствени звезди.

ИЗЧЕЗНАЛА СТИПЕНДИАНТКА. МАЙКАТА

РАЗТРЕВОЖЕНА

Текстът под снимката обясняваше как това момиче изчезнало от дома си на 17 август, облечено в зелена пола и бяла блуза, като оставило бележка, че излиза на дълга разходка. Когато мис Грийнуд не се върнала до полунощ , се казваше в съобщението, майка й се обадила в полицията.

На следващата изрезка бе отпечатана снимка на майка ми, брат ми и мен, и тримата усмихнати в задния ни двор. Не можех да се сетя кой беше правил и тази снимка, но после видях, че съм по дънки и бели гуменки и си спомних, че така ходех облечена в онова лято, когато берях спанака, че Додо Конуей се бе изтърсила в един горещ следобед и ни бе направила няколко снимки. Мисис Грийнуд помоли да бъде поместена тази снимка с надеждата, че тя ще събуди желание у дъщеря й да се върне.