Силвия Плат - Стъкленият похлупак

ОПАСЕНИЯ ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА СЪНОТВОРНИ

ХАПЧЕТА ЗАЕДНО С МОМИЧЕТО

Мрачна, среднощна снимка на десетина кръглолики мъже в гора. Онези, които бяха в края на редицата, ми изглеждаха някак странни и необикновено дребнички и чак после проумях, че това не са хора, а кучета. При търсенето на момичето са използвани кучета. Полицейският сержант Бил Хиндли споделя: „Работата не изглежда никак хубава. “

МОМИЧЕТО НАМЕРЕНО ЖИВО!

На последната снимка се виждаше полицай, който поднася към задната врата на линейката дълго, отпуснато, навито на руло одеяло, в чийто край виси обезобразена рошава глава. Надолу се разказваше как майка ми била в пералнята в мазето и доловила немощни стенания откъм отдавна неизползваната ниша…

Сложих изрезките върху бялата покривка на леглото.

- Вземи ги каза Джоун. - Трябва да си ги запазиш в албум.

Сгънах изрезките и ги пъхнах в джоба си.

- Четох за теб - продължи Джоун. - Не само как са те открили, но и всичко преди това, носле си събрах парите, взех самолет и дойдох в Ню Йорк.

- Защо в Ню Йорк?

Просто реших, че ще е по-лесно да се убия в Ню Йорк.

И какво направи?

Джоун се ухили глуповато и протегна ръце с дланите нагоре. Широки, червеникави бразди се диплеха по кожата на китките й като миниатюрна планинска верига.

- От какво са? - Чак сега почувствах, че с Джоун бихме могли да имаме нещо общо.

- Наръгах си юмруците през джама на съквартирантката ми.

- Каква съквартирантка?

- Старата, от колежа. Тя работи в Ню Йорк, а не можах да измисля къде другаде да отседна, след като бях останала почти без пари, и отидох при нея. Родителите ми ме откриха у нея - тя им писала, че се държа особено, баща ми пристигна и си ме отведе.

- Но сега ти няма нищо - констатирах аз.

Джоун ме изгледа е ясните си кристално сиви очи.

- Надявам се - каза тя. - Ти не си ли?

Бях заспала след вечерята.

Разбудих се от силен вик. Мисис Банистър, мисис Ба- нистьр, мисис Банистър, мисис Банистър. Щом се окопитих от съня, видях, че удрям с юмруци по един от стълбовете на леглото и крещя. Тънката, суха фигура на мисис Банистър, нощната сестра, се появи тичешком.

- Чакай, не искаме да чупиш леглото!

Тя разкопча каишката на часовника ми.

- Какво става? Какво се е случило?

Лицето на мисис Банистър се разкриви в усмивка.

- Ти получи реакция.

- Реакция?

- Да, как се чувствуваш сега?

Странно. Някак по-лека и въздушна.

Мисис Банистър ми помогна да седна в леглото.

Ще се почувстваш още по-добре. След мъничко. Искаш ли чаша топло мляко?

Да.

Когато мисис Банистър поднесе чашата към устните ми, разбърках горещото мляко с езика си и го опитах с наслада, както бебето опитва зърното на майка си.

- Мисис Банистър ми каза, че си получила реакция. - Доктор Нолан седна във фотьойла до прозореца и извади мъничка кутийка кибрит. Кутийката беше същата като онази, която бях скрила в подгъва на халата си. Дори за миг се почудих дали сестрата не я е намерила там и тихомълком я е върнала на доктор Нолан.

Доктор Нолан драсна клечица кибрит. Лумна топъл жълт пламък и тя го всмукна в цигарата си.

- Мисис Б. казва, че се чувстваш по-добре.

- Чувствах се наистина за известно време. Сега съм както преди.

- Имам новина за теб.

Зачаках. Всеки ден напоследък, не знам точно колко, прекарвах сутрин, следобед и вечер върху шезлонга в нишата, загърната в бялото си одеяло, и се преструвах, че чета. Имах мъглявото предчувствие, че доктор Нолан ми отпуска известен брой дни, след което ще каже също като доктор Гордън: „Жалко, не показваш никакво подобрение; според мен най-добре да преминем към шокова терапия…“

- Е, не искаш ли да я чуеш?

- Кое? - отвърнах глухо и се стегнах.

- Няма да допускаме при теб посетители известно време.

Зяпнах доктор Нолан с удивление.

- Това е чудесно.

- Предполагах, че ще останеш доволна. - Тя се усмихна.

После отместих очи към кошчето за отпадъци до бюрото ми. Доктор Нолан също погледна натам. От него стърчаха кървавочервените пъпки на десетина рози с дълги дръжки.

Тоя следобед майка ми бе идвала да ме види.

Тя бе само една брънка от дългата върволица посетители - бившия ми началник, дамата богословка, с която се разходихме в градината и гя ми говори за мъглата, дето в Библията се вдига от земята, че мъглата е грешка и бедите ми идват оттам, че вярвам в нея, но щом престана, тя ще се разпръсне и аз ще осъзная, че винаги съм била добре; учителя ми по английски от гимназията, който дойде и се опита да ме научи да играя на анаграми, понеже вярваше, че това ще съживи моя интерес към думите; и накрая самата Филомена Гини, която изрази недоволство от лечението, което ми прилагат, и непрекъснато втълпяваше това на персонала.