Силвия Дей: Обречена на теб

Ню Йорк е градът, който никога не спи, дори не му се доспива. Домът ми в Горен Уест Сайд беше чудесно шумоизолиран, както подобава на апартамент в сграда за милиони долари, но все пак шумовете на града проникваха вътре: ритмичното шляпане на автомобилни гуми по мокрия износен асфалт, умореното свирене на спирачки и непрестанният писък на клаксоните на такситата.

Излязох от кафенето на ъгъла на кипящия от живот Бродуей и суматохата на забързания град веднага ме погълна. Как съм живяла досега без шумотевицата на Манхатън?

Как съм могла да живея досега без него?

Гидиън Крос.

Обхванах брадичката му с ръце и усетих, че той се притиска в дланите ми. Разтресох се цялата от тази проява на слабост и обич. Само преди няколко часа си мислех, че той никога няма да се промени, че ще ми се наложи да направя прекалено много компромиси, за да продължа живота си с него. Сега, изправена пред смелостта му, се съмнявах в своята собствена.

Дали не проявявах по-голяма взискателност към него, отколкото към самата себе си? Изпитах срам при мисълта, че е възможно да съм го принуждавала да се променя, докато аз упорито съм отказвала да го сторя.

Стоеше пред мен толкова висок и силен. По дънки и фланелка, с ниско нахлупена бейзболна шапка, никой не би могъл да разпознае в него световния магнат, когото хората си мислеха, че познават. И все пак Гидиън излъчваше такава вродена сила, че обикновеният минувач не можеше да остане безразличен. С крайчеца на окото си забелязах как хората му хвърлят бегли погледи, а после се обръщат да го изгледат отново.

Независимо дали се беше облякъл небрежно, или бе с някой от любимите си костюми в три части, ушити по поръчка, Гидиън винаги привличаше вниманието със силното си мускулесто тяло. Държанието му и авторитетът, който налагаше без усилие, никога нямаше да му позволят да се слее с тълпата.

Ню Йорк поглъщаше всеки новодошъл, а Гидиън държеше града на златна каишка.

И този мъж ми принадлежеше. Въпреки халката на пръста му, понякога все още ми беше трудно да го повярвам.

Гидиън никога нямаше да бъде просто обикновен мъж. Той беше необуздана сила, скрита зад елегантна външност; олицетворение на съвършенството, прорязано тук-там от недостатъци. Беше в центъра на моя свят, беше центърът на целия свят.

И въпреки това току-що ми бе доказал, че е готов да отстъпи и да се огъне до точката на пречупване само за да бъде с мен. Което ме подтикна да докажа на всяка цена, че си заслужавам болката, която го принудих да изпита.

Около нас магазините по Бродуей започваха да отварят. Трафикът ставаше все по— натоварен, черните коли и жълтите таксита подскачаха като луди по неравностите на улицата. Жителите на квартала поемаха по тротоарите: някои извеждаха кучетата си на разходка, други се отправяха към Сентрал парк за сутрешния си крос — опитваха се да откраднат възможно повече време, преди работният ден да ги е погълнал изцяло.

Мерцедесът спря до тротоара точно в момента, в който излязохме. Едрата фигура на Раул се очертаваше неясно зад волана. Ангъс плавно паркира бентлито точно зад него. Двамата с Гидиън щяхме да поемем към различни домове. Как бе възможно подобно нещо да се нарече брак?

Всъщност това беше нашият брак, макар че никой от двама ни не желаеше да е точно така. Наложи се да се отдръпна, когато Гидиън нае шефа ми, за да го отнеме от агенцията, за която работех.

Разбирах желанието на съпруга ми да започна работа в „Крос индъстрис“, но необходимо ли бе да се опитва да ускори решението ми, като действа зад гърба ми?… Не можех да позволя подобно нещо — особено на човек като Гидиън. Или щяхме да действаме заедно и да вземаме решения заедно, или щяхме да се отдалечим толкова много един от друг, че връзката ни нямаше да просъществува.

Вдигнах глава и вперих поглед в поразителното му лице. Видях, че на него са изписани разкаяние и облекчение. Както и любов. Толкова много любов.

Гидиън бе невероятно красив. Очите му бяха сини като водите на Карибско море, черната лъскава коса достигаше до врата му. Всяка черта на лицето му беше като изваяна и толкова съвършена, че човек оставаше без дъх, губеше ума и дума. Външният му вид ме порази още щом го видях за първи път, но и сега все още имаше моменти, в които разумът ме напускаше в присъствието на Гидиън. Този мъж просто ме заслепяваше.