Силвия Дей: Обречена на теб

Но всичко по реда си. Оставих чантата си в най-долното чекмедже, настаних се на стола и влязох в сайта на любимия ми цветарски магазин. Знаех какво искам. Две дузини бели рози в дълбока червена кристална ваза.

Бялото означава непорочност. Приятелство. Вечна любов. Освен това, когато се предаваме, развяваме бяло знаме. С настояването за раздяла между мен и Гидиън бях създала фронтова линия и в крайна сметка бях победила. Но не исках да воювам повече със съпруга си. Дори не исках да напиша остроумна бележка, която да му предадат заедно с цветята, както правех преди. Написах това, което ми диктуваше сърцето.

Невероятен си, господин Крос.

Толкова много те обичам и ценя.

Госпожа Крос

Сайтът ме подканяше да финализирам поръчката си. Натиснах бутона и за миг си представих какво би си помислил Гидиън за подаръка. Надявах се, че един ден ще имам възможност да го наблюдавам, докато получава цветя от мен. Дали се усмихва, когато му ги донасят? Дали прекъсва съвещанието, което ръководи, за да прочете бележката ми? Или може би изчаква някой от кратките свободни моменти в графика си, за я погледне насаме?

Извих устни, докато обмислях всички тези възможности. Обичах да правя подаръци на Гидиън.

А скоро щях да разполагам с повече време, за да ги избирам.

— Напускаш ли?

Марк Герити вдигна недоумяващ поглед от молбата ми за напускане и срещна моя.

Стомахът ми се сви, когато видях изражението на шефа ми.

— Да. Съжалявам, че не те предупредих по-рано.

— И утре е последният ти работен ден?

Въздъхнах, наведох се и подпрях лакти на коленете си. Реших и този път да кажа истината. Марк се отпусна назад в стола си. Очите му с цвят на топъл шоколад бяха няколко нюанса по-светли от кожата и в тях се четеше учудване и тревога.

— Защо го правиш, Ева?

— Знам, че не постъпвам професионално, като напускам по този начин, но… точно сега трябва да преосмисля приоритетите си… Не мога да отдам цялото си внимание на работата, Марк. Съжалявам.

— Аз… — Шефът ми въздъхна тежко и прокара ръка през тъмните си гъсти къдрици. — По дяволите… Какво бих могъл да кажа?

— Че ще ми простиш и няма да ми се сърдиш — опитах се да се засмея, но не се получи. — Знам, че искам прекалено много от теб.

Марк успя да се усмихне някак си.

— Никак не ми е приятно да те загубя, знаеш го, Ева. Мисля, че досега никога не съм ти казвал колко много ми помагаш. Караш ме да работя по-добре.

— Благодаря ти, Марк Оценявам го.

Господи, беше по-трудно, отколкото си представях, макар да знаех, че съм взела най— доброто и единствено възможно решение.

Отделих поглед от красивия си шеф и го насочих към гледката зад гърба му. Марк беше младши акаунт мениджър и разполагаше с малък кабинет с изглед към сградата от другата страна на улицата, който бе също толкова типичен за Ню Йорк, колкото и огромният кабинет на Гидиън Крос, разположен на най-горния етаж над нас.

В много отношения разпределението на етажите отразяваше начина, по който се бях опитала да дефинирам връзката си с Гидиън. Много добре знаех кой е той. Знаех какво представлява — беше единствен по рода си. Това страшно ми харесваше и не исках в никакъв случай да се променя, желаех само да се изкача до неговото ниво благодарение на собствените си способности. Но едва сега осъзнавах, че с упорития си отказ да приема, че женитбата ни променя плановете ми, аз го дърпах надолу, опитвах се да го сваля до собственото си ниво.

Околните нямаше да гледат на мен като на човек, който е постигнал професионално израстване благодарение на качествата си. За повечето от тях успехът ми винаги щеше да се дължи на брака. Просто щеше да ми се наложи да го приема.

— И така, какво ще правиш от тук нататък? — попита Марк.

— Честно казано… все още не съм решила. Знам само, че не мога да остана тук.

Подложен на още по-голямо напрежение, бракът ми можеше и да се пречупи. А в опита си да установя определена дистанция, да поставя себе си на първо място, вече го бях изложила на достатъчно рискове.

Гидиън Крос беше дълбок и необятен като океана и още от момента, в който го видях за първи път, изпитах страх, че ще се удавя в него. Но не можех да се страхувам повече. Не и след като осъзнах, че сега най-големият ми страх е да не го загубя. Опитала се бях да остана неутрална, но така само се лашках от едната крайност в другата. Колкото и да се дразнех от положението, така и не се спрях, за да осъзная, че щом искам да поема контрола в свои ръце, просто трябва да го направя.