Силвия Дей: Обречена на теб

Причината обаче се криеше в истинската му същност, в неизчерпаемата му енергия и сила, в острия му ум и безкомпромисност, както и в нежността, която бликаше от сърцето му…

— Благодаря ти. — Докоснах с върха на пръстите си тъмната линия на веждите му и веднага усетих онзи трепет, който винаги изпитвах, когато докоснех кожата му. — За това, че ми се обади. За това, че ми разказа съня си. И задето се срещнахме тук.

— Готов съм да се срещна с теб навсякъде. — Думите му прозвучаха като пламенен и страстен обет.

Всеки от нас си имаше демони. Докато беше буден, Гидиън държеше своите затворени в клетка благодарение на желязната си воля. Но щом заспеше, те го измъчваха жестоко, появяваха се в кошмарите му, които той дълго отказваше да сподели с мен. Между нас имаше толкова много общи неща, но насилието, което бяхме преживели като деца, бе оставило у нас травми, които едновременно ни сближава и разделяха. Затова се борех още по-силно за Гидиън и за връзката ни. Насилниците вече ни бяха отнели прекалено много.

— Ева… Единствената сила на Земята, която може да ме държи настрани, си ти самата.

— Благодаря ти и за това — промърморих и усетих стягане в гърдите си.

Раздялата се беше отразила тежко и на двама ни.

— Знам, че не ти беше никак лесно да ми осигуриш лично пространство, но имахме нужда от това. Наясно съм също, че те отблъснах рязко…

— Прекалено рязко.

Извих устни, когато долових ледената нотка в думите му. Гидиън беше от мъжете, на които никой нищо не отказва. Но колкото и да му беше неприятно, че бях отрязала контактите ни напълно, сега бяхме заедно, защото точно този труден момент му бе помогнал да направи крачка напред.

— Знам. И ти ми позволи да го направя, защото ме обичаш.

— Това е нещо, много по-силно от любов.

Обхвана китките ми с ръце, стисна ги по онзи властен начин, който ме караше да му се отдам изцяло.

Кимнах, вече не се страхувах да призная, че двамата изпитваме огромна нужда един от друг — чувство, което някои биха определили като нездравословно. Но такива бяхме ние, такава беше връзката ни. И тя бе изключително ценна.

— Ще отидем заедно при доктор Питърсън — изрече и думите му прозвучаха като директна заповед, но ме погледна така, сякаш ми задаваше въпрос.

— Толкова обичаш да се разпореждаш — подразних го, исках на раздяла и у двама ни да остане приятно усещане. Да се почувстваме обнадеждени.

Ежеседмичният ни терапевтичен сеанс при доктор Питърсън беше само след няколко часа, във възможно най-подходящия момент. Бяхме направили много важна крачка напред. Имахме нужда от помощ, за да разберем какво да предприемем от тук нататък.

Гидиън ме прегърна през кръста.

— Това ти харесва.

Хванах ръба на фланелката му в ръка и стиснах мекия плат.

— Харесвам теб.

— Ева.

Дъхът му обля врата ми като гореща вълна. Манхатън ни заобикаляше, но не можеше да се намеси. Когато аз и Гидиън бяхме заедно, около нас не съществуваше нищо друго.

От гърдите ми се изтръгна нисък стон. Мечтаех за него, копнеех за него, потрепнах от удоволствие, когато отново усетих как се притиска в мен. Вдишах дълбоко аромата му, мачках с пръсти твърдите мускули на гърба му. Почувствах се замаяна от порива, който ме обземаше. Бях пристрастена към него — с цялото си сърце, душа и тяло. Дни наред бях живяла без своя наркотик, така че се чувствах слаба, нестабилна и неспособна да функционирам правилно.

Гидиън ме обгърна цялата, тялото му беше толкова по-голямо и мускулесто от моето. Почувствах се в безопасност в прегръдката му, обичана и защитена. Нищо не можеше да ме докосне и нарани, когато той ме прегръщаше по този начин. Исках и Гидиън да се чувства в безопасност, когато е с мен. Трябваше ни всяка цена да го накарам да разбере, че може да свали гарда и да си поеме спокойно въздух. Аз щях да защитавам и двама ни.

Трябваше да стана по-силна. По-умна. По-страшна. Имахме врагове, а Гидиън се справяше с тях сам. Беше част от характера му да се опитва да защити хората около себе си — дълбоко се възхищавах на тази негова черта. Но беше време да покажа на хората, че мога да бъда не по-малко решителна и страховита от съпруга си.

И най-важното — да го докажа на самия Гидиън.

— Ще се видим в пет, шефе.

— И нито минута по-късно — предупреди ме сърдито той.

Не можах да се въздържа и се разсмях, обожавах тази негова грубоватост.

— Или какво?

Отдръпна се от мен и ме изгледа така, че цялата настръхнах.

— Или ще дойда да те взема.