Силвия Дей: Обречена на теб

— Не знам как да се превърна в типа съпруга, от която има нужда Гидиън — признах.

Майка ми отново изправи гръб, цялата ѝ стойка изразяваше възмущение.

— Да не би той да си има любовница?

— Не! — Не можах да сдържа смеха си. — Никой на никого не изневерява. Не бихме си причинили такова нещо. Не можем да го направим. Спри да се тревожиш.

Не можех да не си задам въпроса дали скорошната изневяра на майка ми с баща ми не бе истинската причина за тревогите ѝ. Дали не тежеше на съвестта ѝ? Дали тя не поставяше под въпрос връзката си със Стантън? Аз самата не знаех какво да мисля за станалото. Обичах баща си толкова много, но в същото време бях убедена, че вторият ми баща е идеалният съпруг за Моника и успява да задоволи всичките ѝ нужди.

— Ева…

— С Гидиън се оженихме тайно преди няколко седмици.

Боже, колко добре се почувствах, след като най-после го казах на глас.

Майка ми премигна. Веднъж. После втори път.

— Какво?

— Все още не съм казала на татко — продължих, — но ще го направя днес.

Очите ѝ заблестяха от сълзи.

— Защо? Господи, Ева… как можахме да се отдалечим толкова много?

— Не плачи. — Станах и се преместих до нея. Протегнах се, за да стисна ръката ѝ, но вместо това тя ме прегърна силно. Вдишах аромата ѝ и ме обзе онова спокойствие, което човек може да изпита единствено в майчината прегръдка. Поне за известно време. — Не го бяхме планирали, мамо. Заминахме за уикенда, Гидиън ме попита дали бих го направила, след това уреди всичко… Стана съвсем спонтанно. Решихме го на момента.

Моника се отдръпна, по лицето ѝ се стичаха сълзи, в очите ѝ гореше огън.

— Омъжила си се без предбрачен договор?

Засмях се. Не можах да се въздържа. Разбира се, че майка ми щеше да се съсредоточи най-вече върху финансовите подробности. Парите много отдавна се бяха превърнали в движещата сила в живота ѝ.

Има предбрачно споразумение.

— Ева Лорън! Прочете ли го внимателно? Или и в това отношение постъпи съвсем спонтанно?

— Прочетох внимателно всяка дума.

— Ти не си юрист! Господи, Ева… Мислех, че съм те научила да бъдеш по-разумна!

Дори шестгодишно дете можеше да проумее всички клаузи отвърнах сърдито, осъзнала истинския проблем в брака ми с Гидиън: прекалено много хора се бъркаха в отношенията ни и отвличаха вниманието ни, така че двамата не можехме да се съсредоточим върху истински важните проблеми. — Не се тревожи за предбрачния договор.

— Трябваше да помолиш Ричард да го прочете. Не знам защо не си го направила. Много безотговорно от твоя страна. Аз наистина не…

— Прочетох го, Моника.

И двете се извърнахме, когато чухме гласа на втория ми баща. Стантън влезе в стаята, готов за работния ден. Изглеждаше много елегантен в тъмносин костюм с жълта вратовръзка. Представях си, че когато стане на неговата възраст, Гидиън много ще прилича на втория ми баща: в добра физическа форма, изискан и известен, все същият алфа мъжкар.

— Наистина ли? — учудих се.

— Крос ми го изпрати преди няколко седмици. — Стантън прекоси хола, отиде до майка ми и взе ръката ѝ в своята. — Аз самият не бих могъл да договоря по-добри условия.

— Винаги има и по-добри условия, Ричард! — отвърна рязко майка ми.

— Предвидени са бонуси за всички значителни събития като годишнини и раждане на деца. Няма никакви санкции за Ева освен брачни консултации. В случай на разтрогване на брака активите ще бъдат разделени повече от справедливо. Изкушавах се да попитам Крос дали адвокатът му е прегледал договора предварително. Предполагам, че силно се е възпротивил на съдържанието му.

Майка ми се успокои за момент, опитваше се да осмисли чутото. След това внезапно се изправи, цялата настръхнала.

— Значи си знаел, че възнамеряват да се оженят тайно? Знаел си и нищо не си ми казал?

— Разбира се, че не знаех. — Стантън я взе в обятията си и започна да ѝ говори напевно, сякаш успокояваше дете. — Предположих, че подготвя нещата за в бъдеще. Знаеш, че в подобни случаи преговорите траят по няколко месеца. Макар че в този конкретен случай нямаше нищо, за което бих могъл да преговарям.

Изправих се. Трябваше да побързам, за да отида навреме на работа. Не исках да закъснявам точно днес.

— Къде отиваш? — попита майка ми и се отдръпна от Стантън. — Разговорът не е приключил. Не можеш просто да хвърлиш бомбата и да си тръгнеш!

Извърнах се към нея и направих няколко крачки заднишком.

— Наистина трябва да се приготвя. Искаш ли да се видим на обяд, за да поговорим?