Силвия Дей - Обсебена от теб

Има безкрайно много хора, които стоят зад гърба ми и правят всичко, за да мога да пиша, да спазвам ангажиментите си и да не загубя здравия си разум.

Благодаря на Хилъри Сеърс, която невероятно много помага на работата ми, редактирайки книгите ми, докато ги пиша. Разчитам на теб много повече, отколкото си мислиш. Благодаря на Кимбърли Уейлън, един необикновен агент, за всичко, което прави, но най-вече за подкрепата. Благодарна съм ти всеки ден.

Благодаря на Самара Дей за целия стрес, който сваля от раменете ми. Дори не мога да си представя колко много бих изостанала без теб. Благодаря на децата си, които понасят липсата ми през дългите периоди от време, през които работя (както и всички неудобства, свързани с това). Не бих могла да свърша работата си без вашата подкрепа. Обичам ви.

Благодаря на целия забележителен екип на "Пенгуин рандъм хаус": Синди Хуонг, Лесли Гелбман, Алекс Кларк, Том Уелдън, Рик Паскочело, Крейг Бърк, Ерин Галоуей, Франческа Ръсел, Кимбърли Аткинс... и това са само някои от членовете му в САЩ и Великобритания. Освен тях има екипи, които работят здраво в Австралия, Ирландия, Канада, Нова Зеландия, Индия и Южна Африка. Благодарна съм на всички вас за времето и усилията, посветени на издаването на книгите ми.

Благодаря на Лиз Пиърсънс и екипа на "Брилянс аудио" за това, че накараха любителите на аудиокнигите да се влюбят в тях.

Освен това благодаря и на всичките ми международни издатели, които работят неуморно в страните си. Бих искала да мога да благодаря лично на всеки един от тях. Искам да знаете, че се чувствам благословена за това, че имам възможността да работя с вас.

Ледени водни иглички обстрелваха прегрялата ми кожа, острата болка прогонваше лепкавите сенки на кошмара, който дори не помнех. Затворих очи и застанах точно под струята на душа, искаше ми се остатъците от страха и гаденето да изтекат в канала под краката ми. Спазъм разтърси тялото ми и мислите ми се насочиха към жена ми. Моето ангелче, което спеше спокойно в съседния апартамент. Имах спешна нужда от нея, исках да се изгубя в нея и ми беше ужасно неприятно, че не мога да го направя. Не можех да я прегърна силно. Не можех да притисна сочното ѝ тяло под себе си и да потъна в него, така че допирът ѝ да прогони всички спомени.

– По дяволите!

Подпрях длани в студените плочки и оставих студа на бичуващите ме водни струи да проникне в костите ми. Бях егоистичен гадняр.

Ако бях по-добър човек, щях да подмина Ева Крос в момента, в който я видях.

Вместо това я направих своя съпруга. Освен това исках новината за брака ни да бъде разпространена по всички възможни канали, вместо да остане тайна, споделена само между шепа хора. И още по-лошо, тъй като нямах никакво намерение да я пусна да си отиде, трябваше да намеря начин да компенсирам факта, че бях такава развалина, че дори не можех да спя в една стая с нея. Насапунисах се и бързо отмих от себе си лепкавата пот, с която се бях събудил. След минути се отправих към спалнята, където нахлузих един анцуг, преди да отида в домашния си кабинет. Беше едва седем сутринта. Само преди няколко часа бях напуснал апартамента, в който Ева живееше с най-добрия си приятел Кари Тейлър, исках да я оставя да поспи малко преди работа. Бяхме правили секс цялата нощ – и двамата бяхме незадоволени и ненаситни. Но имаше и още нещо. Усещах в Ева някаква припряност, която ме терзаеше и ме караше да се притеснявам.

Нещо тревожеше жена ми.

Погледът ми се плъзна към прозореца и гледката към Манхатън, която се разкриваше от него, след това се спря на стената, където бяха закачени нейни и наши общи снимки; те висяха на същото място, както и в кабинета ми в дома ни – мезонета на Пето авеню. Можех съвсем ясно да си представя колажа, тъй като през последните няколко месеца бях прекарал безброй часове в изучаването му. Преди, гледайки навън през прозореца, определях границите на своя свят. Сега постигах същото, наблюдавайки Ева. Седнах зад бюрото си, раздвижих мишката и събудих компютъра, бавно си поех дълбок дъх, когато лицето на жена ми изпълни екрана на монитора. На снимката, която ми служеше за фон на десктопа, тя беше без грим и няколкото светли лунички по носа ѝ я караха да изглежда по-млада от своите двайсет и четири години. Погледът ми се плъзна по чертите на лицето ѝ: по извивката на веждите ѝ, по блясъка в сивите ѝ очи, по плътните ѝ устни. В моментите, в които си позволявах да мисля за тях, почти можех да усетя устните ѝ върху кожата си. Целувките ѝ бяха за мен истинска благословия, обещание на ангелчето ми, което придаваше смисъл на живота ми.