Силвия Плат: Стъкленият похлупак

Силвия Плат

Стъкленият похлупак

Силвия Плат(1932—1963) е американска писателка и поетеса, най-известна със стихосбирките си „Колосът и други поеми“ и „Ариел“, както и с романа си „Стъкленият похлупак“, донякъде автобиографичен. Печели награда „Пулицър“ за поезия посмъртно. След като страда продължително от депресия и прави няколко опита за самоубийство, през 1963 г. Плат успява да сложи край на живота си в дома си в Лондон.

СТЪКЛЕНИЯТ ПОХЛУПАК

ciela

THE BELL JAR Sylvia Plath

First published in 1963 by William Heinemann Limited Published in 1966 by Faber and Faber Limited

All rights reserved © Sylvia Plath, 1963

Sylvia Plath is hereby identified as author of this work in accordance with Section 77 of the Copyright, Designs and Patents Act 1988.

This edition published by arrangement with Faber & Faber Ltd.

© Людмила Колечкова, превод от английски © Стоян Атанасов, художник на корицата

Сиела Норма АД

София • 2015

ISBN: 978-954-28-1706-2

Силвия Плат

Стъкленият

похлупак

ciela

На Елизабет и Дейвид

Беше необикновено знойно лято лятото, в което екзекутираха съпрузите Розенберг, а аз самата не знаех какво търся в Ню Йорк. Разстройвам се от екзекуции. Става ми зле при мисълта, че на електрическия стол изгарят човек, а по вестниците пишеха само за това - заглавия с огромни букви се пулеха насреща ми от всеки ъгъл и от спарената, воняща паст на всяка станция на метрото. Макар че мен не ме заплашваше такава смърт, аз все пак се питах какво ли усеща оня, чиято нервна система електрическият ток разтърсва докрай, за да го умъртви.

Струваше ми се, че няма по-ужасно нещо на света.

Самият Ню Йорк бе достатъчно ужасен. Към девет сутринта малкото роена свежест, изпълнила нощния въздух на града, се изпаряваше като приятен сън. Миражно сиви в дъното на своите гранитни каньони, нагорещените улици трептяха на слънцето, покривите на колите пукаха и лъщяха, а сухата, пепелива прах се набиваше в очите и засядаше в гърлото.

Непрекъснато слушах за Розенбергови и по радиото, и в редакцията и вече не можех да ги изтръгна ат мислите си. Също както първия път, когато видях труп. Седмици след това главата на смъртника - или по-скоро онова, което бе останало от нея - изплуваше иззад закуската ми от пържени яйца и бекон или иззад физиономията на Бъди Уилард, който бе виновен, загдето бях видяла трупа, та не след дълго започнах да си внушавам, че влача на връвчица тая глава навсякъде със себе си, подобно на някакъв черен, безнос и вонящ на оцет балон.

Знаех си, че това лято нещо не съм в ред, защото не можех да мисля за нищо друго освен за Розенбергови, знаех си колко глупаво постъпих, като накупих тия неудобни и скъпи дрехи, увиснали като сушени риби в гардероба, и как всички дребни

успехи, които така щастливо бях трупала в колежа, се топят безславно пред гладките мраморни и стъклени фасади на Ма- дисън авеню.

А уж трябваше да изживявам най-славните мигове в живота си.

А уж трябваше да съм обект на завист за хиляди други момичета от колежите на цяла Америка, които не биха искали нищо повече, освен да се разхождат със същите лачени обувки номер седем, като тези, които в една обедна почивка си купих от „Блумингдейл“ заедно с черен лачен колан и черна лачена чантичка. А когато снимката ми се появи в списанието, където ние дванайсетте работехме, с чаша мартини в ръка, с корсаж от имитация на сребърно ламе над огромен бухлат облак от бял тюл, на някаква окъпана в звездна светлина тераса и в компанията на неколцина млади мъже с типична американска осанка, наети или заети за случая - всеки би помислил, че няма начин да не съм се главозамаяла.

Виж ти, какво ли не е възможно в тая страна, биха си казали някои. Едно момиче живее в забутано провинциално градче цели деветнайсет години тъй скромно, че не може да си позволи покупката дори на списание, но пък после получава стипендия за колежа, печели награда след награда и накрая управлява Ню Йорк като собствен автомобил.

Само дето не управлявах нищо, дори и себе си. Просто се лашках от хотела до работата и по забави, от забавите до хотела и пак на работа като прикачен за жиците тролейбус. Струваше ми се, че би трябвало да изпитвам радостна възбуда, каквато биха изпитвали доста момичета на мое място, но бях неспособна за такова вълнение. Чувствах се страшно спокойна и страшно празна, вероятно досущ като окото на ураган, което отегчено се промъква през заобикалящия го хаос.

В хотела бяхме дванайсет момичета.

Всички бяхме спечелили конкурса на едно модно списание с есета, разкази, стихове и разни рекламни статии, а като награда ни предложиха едномесечна работа в Ню Йорк, поеха ни всички разноски и ни дадоха какви ли не безплатни добавки като билети за балет, пропуски за модни ревюта на тоалети и прически в прочути, скъпи салони, възможности за срещи и запознанства с изтъкнати личности от сферата ма нашите интереси и стремежи, както и съвети как да поддържаме в идеално състояние лицето си.