Силвия Дей: Обречена на теб

— Не можеш да…

— Корин Жиро — прекъснах я.

Майка ми първо отвори широко очи, а после ги присви. Едно име. Не бе необходимо да казвам друго.

Бившата годеница на Гидиън беше проблем, който не се нуждаеше от повече разяснения.

Рядко се случва някой да дойде за първи път в Манхатън и мястото да не му се стори познато. Силуетът на града е обезсмъртен в безброй филми и телевизионни сериали, чрез които любовта между Ню Йорк и неговите жители достига до всички хора на планетата.

Аз не бях изключение.

Обожавах елегантната сграда „Крайслер“, построена в стил „арт деко“. Можех съвсем точно да посоча жилището си на картата на острова и да определя къде се намира спрямо „Емпайър стейт билдинг“. Гледах с благоговение извисяващата се до небето „Фрийдъм тауър“, която се издигаше над всичко в централната част на Манхатън. Но нищо не можеше да се сравни с „Кросфайър билдинг“. Бях убедена в това още преди да се влюбя в мъжа, чието въображение бе довело до построяването на този небостъргач.

Докато Раул паркираше мерцедеса до бордюра, аз продължих да се възхищавам на сградата — забележителен стъклен обелиск с цвят на сапфир. Отметнах глава назад и обхванах с поглед блестящата повърхност чак до обляната в слънце най-горна точка, където се помещаваха офисите на „Крос индъстрис“. Минувачите се движеха забързано край мен, тротоарът бе напълнен от делови мъже и жени, отправили се към работните си места с куфарче или чанта в едната ръка и чаша горещо кафе и другата.

Почувствах присъствието на Гидиън още преди да го видя. Приятна възбуда обзе тялото ми, когато той слезе от бентлито, паркирало точно зад мерцедеса. Въздухът се зареди с електричество, с онази пращяща енергия, която винаги предвещаваше буря.

Малко хора знаеха, че безпокойството, което бушуваше в измъчената душа на Гидиън, предизвикваше тази буря.

Обърнах се към него и се усмихнах. Едновременното ни пристигане не беше плод на случайността. Знаех го още преди да видя потвърждението в очите му. Беше облякъл тъмносив костюм с бяла риза и сребриста вратовръзка. Тъмната му коса падаше на кичури до яката на ризата и му придаваше едновременно секси и елегантен вид. Изгледа ме отново с онзи горещ и ненаситен поглед, който ме изпепеляваше още от първата ни среща. Сега обаче в блестящите му сини очи имаше нежност и откритост, а за мен това бе по-ценно от всичко, което можеше да ми даде Гидиън.

Пристъпих към него, докато той приближаваше към мен.

Добро утро, господин Тъмен и Опасен.

Гидиън изкриви устни в кисела усмивка. Смехът в очите му правеше погледа му още по— топъл.

— Добро утро, съпруго моя.

Протегнах ръка към него и ми стана много приятно, когато той също подаде ръка и стисна здраво моята.

— Казах на майка ми тази сутрин… че сме се оженили.

Гидиън вдигна нагоре тъмните си вежди учудено, а по устните му се разля доволна победоносна усмивка.

— Добре.

Разсмях се на неприкритото му собственическо чувство и леко го бутнах по рамото. Реакцията му беше светкавична — притисна ме до себе си и целуна крайчеца на извитите ми в усмивка устни.

Радостта му беше заразителна. Усетих как тя се надига вътре в мен и осветява всички кътчета на душата ми, потънали в мрак през последните няколко дни.

— Ще се обадя на баща си още през първата почивка. Ще му кажа всичко.

Изведнъж Гидиън стана сериозен:

— Защо сега, а не по-рано?

Гласът му бе изпълнен с нежност, говореше тихо, за да не ни чуе някой. Около нас бе пълно с хора, отправили се към офисите си, но никой не ни обръщаше внимание. Въпреки това се поколебах дали да му отговоря — чувствах се твърде изложена на хорските погледи.

И тогава… истината ме озари. Криех толкова много неща от хората, които обичах. Както малки, така и големи тайни. Опитвах се да поддържам съществуващото положение, а в същото време се надявах всичко да се промени.

— Страхувах се — отвърнах.

Гидиън пристъпи по-близо и впери съсредоточен поглед в мен.

— Acera вече не.

— Не се страхувам.

— Довечера ще ми кажеш защо.

Кимнах:

— Ще ти кажа.

Обви врата ми с ръка — едновременно нежен и собственически жест. Лицето му беше безизразно и не издаваше нищо, но очите… тези сини, сини очи… в тях бушуваха емоции.

— Ще се справим, ангелчето ми.

Любовта се разля в тялото ми като топлината на хубаво вино.

— Точно така.

Почувствах се много странно, докато минавах през вратата ми „Уотърс Фийлд & Лийман“, броях наум дните, през които бих работила за тази престижна рекламна агенция. Мегуми Киба седеше на рецепцията, махна ми и потупа с пръст слушалките на ушите си, за да ми покаже, че в момента води разговор и не може да ми обърне внимание. Аз също ѝ махнах в отговор и с решителна крачка се отправих към бюрото си. Предстоеше ми да свърша много неща, да поставя началото на нещо ново.