Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Валери ми обясни, че мястото на мис Норис не е в „Ка- план“, а в сградата за по-тежко болни, наречена „Уаймарк“.

- Знаеш ли какви са тези белези? - настояваше Валери.

- Не. Какви са?

- Правиха ми лоботомия.

Погледнах я със страхопочитание и чак сега си дадох отговор за нейното несмутимо, мраморно спокойствие.

- И как се чувстваш?

- Чудесно. Вече не се ядосвам. Преди бях непрекъснато разгневена. Тогава лежах в „Уаймарк“, а сега съм в „Каплан“. Пускат ме да ходя из града на покупки или на кино, със сестра, разбира се.

- Какво ще правиш, като излезеш оттук?

- О, няма да излизам засмя се Валери. - Тук ми харесва.

- Днес те местим!

- Защо трябва да се местя?

Сестрата продължаваше пъргаво да отваря и затваря чекмеджетата, да изпразва гардеробчето и натъпква вещите ми в черното куфарче.

Реших, че е дошло време да ме местят в „Уаймарк“.

- Ами, преместват те просто в лицевата част на сградата - весело рече сестрата. - Там ще ти хареса. По-слънчево е.

Когато излязохме в коридора, видях, че мис Норис също се премества. Една сестра, млада и енергична като моята, стоеше пред вратата и помагаше на мис Норис да облече лилаво-черве- но палто с якичка от катерица.

Часове наред бях прекарала на пост край леглото на мис Норис, отказвайки се от развлечения като трудотерапия, разходки, бадминтон и дори седмичните филми, които ми доставяха наслада, само и само за да наблюдавам бледия безмълвен кръг на нейните устни.

Мислех си колко ли вълнуващо би било, ако тя разтвореше тези устни и заговореше и аз се втурнех навън в коридора, за да съобщя този факт на сестрите. Те щяха да ме похвалят, задето съм предразположила мис Норис, и може би щяха да ми разрешат да излизам в града на покупки или на кино - така бягството ми щеше да бъде обезпечено.

Но през всичките ми часове на стража мис Норис не изрече нито дума.

- Къде се местиш сега? - попитах я аз.

Сестрата прихвана мис Норис за лакътя и тя веднага се задвижи като кукла на колелца.

- Отива в „Уаймарк“ - тихо ми съобщи сестрата. - За съжаление не се премества като теб.

Загледах как мис Норис повдигна едното си стъпало, после другото, преодолявайки невидимото препятствие, което преграждаше вратата.

- Имам изненада за теб - каза сестрата, като ме настани в слънчевата стая в предното крило с изглед към кортовете за голф. - Днес дойде една твоя позната.

- Моя позната?

Сестрата се разсмя.

- Не ме гледай така. Тя не е полицай. - После, като видя, че си мълча, добави: - Казва, че ти е стара приятелка. Настанена е в съседната стая. Защо не й отидеш на гости?

Реших, че сестрата се шегува и че ако почукам на съседната врата и не чуя отговор, ще вляза направо и ще видя мис Норис в леглото, закопчана в лилаво-червеното си палто с катерича якичка, а устните й цъфтят като розова пъпка над безмълвната ваза на нейното тяло.

Но въпреки всичко отидох и почуках на съседната стая.

- Влез! - разнесе се весел глас.

Открехнах вратата и надникнах през процепа. Едро като кранта момиче в брич за езда, което седеше до прозореца, вдигна очи, усмихнато широко.

- Естър! - изрече го без дъх, сякаш бе тичала дълго, дълго време и тъкмо се бе спряла. Колко се радвам да те видя. Казаха ми, че си тук.

- Джоун? - попитах колебливо, а после възкликнах: - Джо- ун! - със смут и недоумение.

Джоун грейна в усмивка, оголвайки своите едри, бляскави, безупречни зъби.

- Наистина съм аз. Знаех си, че ще се изненадаш.

Стаята на Джоун, с гардеробче, бюро, масичка, стол и бяло одеяло с голямо „К“ на него, бе точно копие на моята. Изведнъж ми дойде наум, че Джоун, като е научила къде съм, нарочно е наела стая в лудницата, ей така, за шега. Затова е казала на сестрата, че съм й приятелка. Никога не съм била близка с нея, имали сме само хладно, дистанцирано познанство.

Как попадна тук? - свих се аз върху леглото на Джоун.

- Прочетох за теб - отговори тя.

- Какво?

- Прочетох за теб и избягах.

- Какво искаш да кажеш?

Ами… - Джоун се изтегна в болничния фотьойл, облечен в басмен калъф на цветя. - Бях си намерила работа през лятото, работих за духовния глава на някакво братство като масоните, само че не бяха масони, и се чувствах отвратително. Имам болезнени кокалчета на палците на краката си и едва ходех, а през последните дни трябваше да нося гумени ботуши вместо обувки и можеш да си представиш как се отрази това на моя дух…

Помислих, че Джоун или е луда - да ходи с гумени ботуши на работа, - или се опитва да провери дали, ако наистина нещо ми хлопа, ще повярвам на приказките й. Още повече че такива кокалчета имат само старите хора. Реших да се престоря, че я вземам за луда, и да се нагаждам към нея.