Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Скоро след като заключиха вратата, видях лицето на негъра като намазана с петмез луна да се пули до решетките на прозорците, но се престорих, че не го забелязвам.

Открехнах малък процеп между пръстите си като дете със своя тайна и се усмихнах на сребърната топчица, ласкаво сгушена в шепата ми. Ако я изпуснех, тя щеше да се разбие на милион още по-дребни топчици, а ако ги съберях една до друга, те щяха отново да се слеят, без шев и пукнатина, в едно единно цяло.

Усмихвах се щастливо на малката сребърна топчица.

Не можех да си представя какво е станало с мисис Моул.

Черният кадилак на Филомена Гини се плъзгаше невъзмутимо като официална кола сред претоварения трафик в пет часа следобед. Скоро щеше да премине по един от късите мостове, прехвърлени над Чарлс Ривър, и аз, без да се замислям, щях да отворя вратата и да се хвърля през потока от коли към перилата на моста. Един скок - и водата след това ще ме погълне.

Лениво на1ъвах хартиената салфетка на топчици, големи колкото хапче, и дебнех шанса си. Седях по средата на задната седалка, майка ми от едната, брат ми от другата страна, и двамата леко наклонени напред като диагонални прътове през всяка от задните врати.

Пред себе си виждах дебелия врат на шофьора с цвят на месна консерва, сплеснат на сандвич между синята шапка и синьото сако на раменте, а до него като крехка екзотична птица - сребристата коса и смарагденозелените пера на шапката на Филомена Гини, прочутата романистка.

Не ми беше съвсем ясно защо се появи мисис Гини. Знаех само, че се е заинтересувала от моя случай и че някога си, на върха на своята кариера, тя самата също е лежала в психиатрична клиника.

Майка ми беше разказала, че мисис Гини й телефонирала от Бахамските острови, когато прочела за моя случай в един бостънски вестник. В телеграмата мисис Гини попитала: „Има ли замесено момче в случая?“ Ако бях посегнала на живота си заради момче, мисис Гини естествено не би могла да помогне с нищо.

Но майка ми отговорила телеграфически: „Не, причина е болезнената амбиция на Естър. Мисли, че никога повече не ще може да пише.“

И така, мисис Гини долетя до Бостън, взе ме от претъпканото отделение на градската болница и сега ме отвеждаше в една частна клиника, където имало тревни площадки, игрища за голф, градини, също като извънградски клуб. Тя щеше да поеме разноските по лечението ми, все едно че съм на стипендия - до- като лекарите там не подобрят състоянието ми.

Майка ми казваше, че съм трябвало да бъда благодарна. Тя вече изразходвала почти всичките си пари и ако не била мисис Гини, не знаела какво щяло да станс с мен. Аз обаче знаех. Щях да се намирам в голямата държавна болница, почти долепена до тая частна клиника.

Знаех, че трябва да съм благодарна на мисис Гини, само че сърцето ми не се вълнуваше. Дори да ми бе дала билет до Европа или за околосветско пътешествие, това нямаше да промени нещата ни на йота, защото, където и да се намирах - на палубата на кораб или в кафене из Париж или Банкок, - все щях да съм затисната под своя стъклен похлупак и да се задушавам в собствения си спарен въздух.

Синьото небе разтвори своя купол над реката, а реката бе осеяна с бели платна. Аз се приготвих, но майка ми и брат ми моментално хванаха дръжките на вратата. Гумите иззвънтяха по желязната скара на моста. Вода, платноходки, синьо небе и чайки, извисени горе в него, се стрелнаха пред погледа ми като композиция на отчайващо блудкава пощенска картичка, после преминахме отвъд.

Потънах в сивата плюшена тапицерия и притворих очи. Въздухът от стъкления похлупак ме затискаше отвсякъде и не ми позволяваше да мръдна.

Отново бях сама в стая.

Напомняше ми стаята в болницата на доктор Гордън - легло, бюро, гардеробче, маса, стол. Прозорец с мрежа, но без решетки. Стаята ми се намираше на първия етаж и прозорецът, малко над обсипана с борови иглички пътека, гледаше към дворче с горичка, заобиколено от червена тухлена ограда. Ако скокнех, нямаше дори да си ожуля коленете. Вътрешната страна на високия зид изглеждаше гладка като стъкло.

Неуспехът при прекосяването на моста ме беше обезкуражил.

Изпуснах отличен шанс. Водите на реката преминаха край мен като недокоснато питие. Подозирах, че дори майка ми и брат ми да не бяха там, пак нямаше да направя опит да скоча.

Когато се записвах в главната сграда на болницата, една стройна млада жена приближи и се представи:

- Аз съм доктор Нолан. Ще бъда лекуващият лекар на Естър.