Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Бях облечена в роба на сиви и бели райета, същински дюшеклък, препасана с широк, лъскав, червен пояс, и ме бяха подпрели в един фотьойл.

‘ Лнце, което живее там, където работи. - Б. пр.

- Защо?

Защото е по-добре за теб. - Сестрата хлопна капака на куфарчето с лек трясък.

- Ама защо?

- Защото не изглеждаш особено хубава.

- О, нека само да се видя!

Сестрата въздъхна и отвори най-горното чекмедже. Извади голямо огледало с дървена рамка в същия тон като дървото на бюрото и ми го подаде.

Отначало не схванах нищо. Това въобще не беше огледало, а снимка.

Не можеше да се каже дали лицето на снимката е мъж или жена, защото косата му бе обръсната и отново покарала като четинеста пилешка перушина. Половината от лицето на снимката бе мораво и обезформено в оток, по края моравото преминаваше в зеленикаво и после в пепелявожълто. Устните бяха бледокафяви с розова рана във всеки ьгъл.

Най-изумителното в това лице бе неестественото съчетание на всевъзможни ярки цветове.

Усмихнах се.

Устата на снимката също се разтегна в усмивка.

Миг след трясъка влезе още една сестра. Хвърли поглед към строшеното огледало, после към мен, изправена над слепите бели късове, и избута младата сестра вън от стаята.

- Нали ти казвах - чух думите й.

- Аз само…

- Нали ти казвах\

Слушах без особен интерес. Всеки може да изпусне огледало. Не разбирах защо трябваше толкова да се вълнуват.

Другата, по-старата сестра, влезе отново. Застана със скръстени ръце и поглед, вперен в мен.

- Седем години нещастна любов.

- Какво?

- Казах - сестрата повиши тон, сякаш говореше с глух - седем години нещастна любов.

Младата сестра се върна с лопата и метла и взе да събира блестящите отломки.

- Това е суеверие - отвърнах аз.

- Аха - сестрата се обърна към другата, коленичилата, сякаш не бях в стаята. - Там, където ще я приберат, хубавичко ще се погрижат за нея\

От задния прозорец на линейката гледах как пред погледа ми се нижат познати улици и потъват в зелената лятна далечина. От едната страна седеше майка ми, от другата - брат ми.

Преструвах се, че не разбирам защо ме преместват от нашата болница в градската, за да видя какво ще ми обяснят те.

- Искат да те прехвърят в специално отделение - каза майка ми. - В нашата болница такова отделение няма.

- Тук ми харесваше.

Майка ми сви устни.

- Тогава би трябвало да се държиш по-добре.

- Какво?

- Не трябваше да чупиш огледалото. Тогава може би щяха да те оставят.

Но, разбира се, знаех, че огледалото нямаше нищо общо с моя случай.

Седях в леглото, завита до шия.

- Защо да не ставам? Аз не съм болна.

Визитация - отвърна сестрата. - Може да се става само след визитация. - Дръпна встрани завесите на леглото и видях на съседното легло една дебела млада италианка.

Италианката имаше венец от стегнати здрави букли, които започваха от челото й, издигаха се в помпозен купол и се спускаха като каскада надолу по гърба й. Както и да се помръднеше жената, тази внушителна прическа също се задвижваше, сякаш бе изработена от твърда черна хартия.

Жената ме погледна и се изкикоти.

- Защо си тук? - Не дочака отговор. - Аз съм тук заради моята френско-канадска свекърва. Тя се изкикоти отново. - Мъжът ми знае, че не мога да я понасям, и пак я кани да ни идва на гости, а когато пристигне, езикът ми изскача и не мога да го спра. Откараха ме в „Бърза помощ“ и оттам ме пъхнаха тук - тя понижи глас - заедно е лудите. - После попита: - А твоят случай какъв е?

Извърнах към нея лицето си с моравия оток и зеленото око:

- Аз опитах да се самоубия.

Жената ме изгледа. После чевръсто измъкна от нощното си шкафче някакво филмово списание и се престори, че чете.

Летящите врати срещу леглото ми се разтвориха и вътре нахълта цял отряд млади момчета и момичета в бели престилки, водени от по-възрастен, прошарен мъж.

Всички се усмихваха с широки изкуствени усмивки. Скупчиха се пред моето легло.

- Как се чувствате тази сутрин, мис Грийнуд?

Опитах се да отгатна кой от всички бе продумал.

Мразя да отговарям на тълпа от хора. Когато разговарям с група хора, трябва да избера един, комуто да отвръщам, и до- като говоря, чувствам как останалите ме наблюдават и набират нечестно предимство. Мразя също хората да ми задават жизнерадостни въпроси, когато знаят, че се чувствам като в ада, а отгоре на това да очакват отговор „чудесно“.

- Чувствам се отвратително.

- Отвратително! Хм! - каза някой и едно от момчетата наведе глава с лека усмивка. Друг надраска нещо в бележника си. Трети изписа на лицето си непроницаемост и важно попита: