Силвия Плат - Стъкленият похлупак

А защо се чувствате отвратително?

Помислих си, че някои от момчетата и момичетата в тая пъстра група можеха да бъдат колеги на Бъди Уилард. Може би знаеха, че го познавам, и им беше любопитно да ме видят, а после щяха да клюкарстват помежду си. Исках да съм на място, където никой познат не би могъл да дойде.

- Не мога да спя…

Прекъснаха ме:

- Но сестрата каза, че през последната нош сте спали.

Огледах този полукръг от ведри, непознати лица.

- Не мога да чета. - Повиших тон. - Не мога да ям. - Обаче изведнъж се сетих, че откакто бях постъпила тук, се хранех с хищен апетит.

Лицата от групата се бяха извърнали от мен и си шушукаха тихичко. Най-накрая пристъпи прошареният мъж.

- Благодаря ви, мис Грийнуд. След малко ще ви прегледа един от нашите лекари.

После групата се премести към леглото на италианката.

- А вие как се чувствате днес, мисис… - попита някой и името й прозвуча дълго и пълно с „л“-та, нещо като Томолило.

Мисис Томолило се изкиска:

- О, чудесно, докторе. Чудесно. - После понижи глас и прошепна нещо, което не можах да чуя. Един-двама от групата погледнаха към мен. Някой каза:

- Добре, мисис Томолило. - А друг дръпна завесите между нашите две легла като бяла стена.

Седях на крайчеца на дървена пейка в затревения правоъгълник между четирите тухлени стени на болницата. Майка ми с роклята на моравите каручки седеше на другия край. Беше облакътила глава на ръката си, показалецът й опираше в бузата, а палецът - под брадичката.

Мисис Томолило седеше с някакви тъмнокоси, смеещи се италианци на съседната пейка. Тя имитираше всяко движение на майка ми. В момента беше опряла показалец в бузата и палец под брадичката, а главата й бе извърната умислено на една страна.

- Не мърдай - тихо казах на майка си. - Оная жена те имитира.

Майка ми се обърна да я погледне, но мисис Томолило светкавично отпусна в скута дебелите си ръце и енергично заговори сприятелите си.

- Ами, не е така - отговори майка ми. - Тя дори не ни обръща внимание.

Но в мига, когато майка ми се загледа в мен, мисис Томо- лило опря пак пръсти точно като нея и ми хвърли злобен, подигравателен поглед.

Зелената трева бе побеляла от лекари.

През цялото време, докато седяхме в тесния конус на слънцето, което грееше над високите тухлени стени, разни доктори пристигаха и се представяха. „Аз съм доктор Еди-кой си, аз съм доктор Еди-кой си.“

Някои бяха толкова млади, че не можеха да бъдат свестни лекари, а един от тях имаше странно име, нещо като доктор Сифилис. Затърсих подозрителни, измислени имена и наистина един тъмнокос лекар, също като доктор Гордън, само че черно- кож, се приближи, каза: „Аз съм доктор Панкреас“, и разтърси ръката ми.

След като се представеше, всеки се отдръпваше на такова разстояние, че да ни подслушва, но не можех да предупредя майка ми, че лекарите записват всяка наша дума, че ще ни чуят, затова се наклоних и зашепнах в ухото й.

Майка ми рязко се отдръпна.

- О, Естър, бих желала да им помагаш. Те казват, че не искаш да им съдействаш. Че не искаш да разговаряш с никой от лекарите и не правиш нищо по трудотерапия…

- Трябва да се махна оттук - казах й многозначително. Тогава ще се оправя. Ти ме напъха тук. Ти ще ме измъкнеш.

Мислех си, че ако успея да убедя майка ми да ме измъкне от болницата, ще мога да разчитам и на съчувствие от нейна страна, както онова момче в пиесата с мозъчното заболяване, да я накарам да проумее кое е най-доброто за мен.

За моя изненада майка ми каза:

- Добре, ще се помъча да те махна оттук, дори само и за да те прехвърля на по-добро място. Но ако наистина те измъкна оттук - тя сложи ръка върху коляното ми, - обещаваш ли ми да бъдеш добра?

Извих се настрани и се опулих право в доктор Сифилис, който стоеше до мен и си записваше всичко в мъничко, почти невидимо тефтерче.

- Обещавам! - изрекох съзаклятнически на висок глас.

Негърът буташе количката с храната в столовата. Психиатричното отделение в болницата беше много малко - само два коридора под формата на буквата Г, със стаи от двете страни и една ниша с легла зад трудотеранията, където бях аз; малкото пространство с масички и столове край прозореца в ъгъла на Г-то беше нашата всекидневна и трапезария.

Обикновено един сбръчкан старец разнасяше храната, но днес я караше негър. До него вървеше жена на сини, тънки като шило токчета и му казваше какво да прави. Негърът непрекъснато се хилеше и кискаше глуповато.

Донесе до нашата маса табла с три металически супника, покрити с капак, и започна шумно да ги плъзга по масата. Жената излезе от стаята и заключи вратата след себе си. При всяко хлоп- ване на супник, на очуканите прибори или дебелите бели порцеланови чинии той се пулеше срещу ни с големи, въртящи се очи.