Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Майка ми също не беше плакала. Тя просто се усмихна и каза, че татко щастливо се е избавил, като е умрял, иначе цял живот щял да остане сакат и инвалид, а той не би могъл да го понесе и би предпочел смъртта.

Опрях лице в гладката повърхност на мрамора и с ридания изплаках загубата на баща си под студения, солен дъжд.

Знаех точно как да го направя.

В момента, когато гумите на колата изскърцаха по чакълестата настилка и шумът от мотора затихна, аз скочих от леглото и бързо намъкнах бялата блуза, зелената щампосана пола и черната си мушама. Тя все още беше влажна от вчерашния дъжд, но скоро това нямаше да има никакво значение за мен.

Слязох на долния етаж, взех бледосин плик от масата в трапезарията и написах на гърба с едри, старателно изрисувани букви: „Отивам на дълга разходка

Подпрях бележката така, че майка ми да я види веднага щом влезе.

После се изсмях.

Бях забравила най-важното.

Изтичах горе и дотътрих един стол до шкафчето на майка ми. Стъпих на него и напипах малката зелена касичка на най- горната полица. Бих могла с голи ръце да отскубна металния капак, но исках да върша всичко спокойно и организирано.

Изтеглих най-горното дясно чекмедже на бюрото и измъкнах синята кутийка за бижута от тайното й скривалище под напарфюмираните ирландски ленени кърпички. Взех мъничкото ключе, прикачено за тъмното кадифе. Отключих касичката и извадих пълен флакон лекарство. Имаше повече хапчета, от- колкото се надявах.

Бяха най-малко петдесет.

Ако чаках майка ми да ми дава по едничко всяка вечер, ми трябваха петдесет нощи, за да се запася с достатъчно количество. А след петдесет нощи колежът щеше да започне, брат ми щеше да се върне от Германия и ще е твърде късно.

Закопчах отново ключето в кутията за бижута сред безредие от евтини верижки и пръстени, оставих кутийката в чекмеджето под кърпичките, върнах касичката на полицата над шкафа, преместих стола върху килимчето точно на мястото, откъдето го бях взела.

После слязох в кухнята. Пуснах чешмата и си налях пълна чаша. Взех чашата и флакона с хапчетата и отидох в мазето.

Мътна, убита светлина се процеждаше между пречките на прозорците. Зад нефтената горелка в стената зееше тъмна дупка, по-ниска от човешки бой, която извиваше навън към прохладната пътека на двора и се губеше от очи. Заслонът е бил пристроен към къщата, след като изкопали мазето, и се издигаше точно над този таен процеп в земните недра.

Купчина стари загнили пънове за камината запречваха отвора. Аз ги избутах настрани. Закрепих чашата и флакона върху хоризонталната повърхност на един пън и започнах да се прехвърлям.

Доста време изгубих, докато намъкна тялото си в дупката, но накрая, след многократни опити, успях и се свих в бездната на мрака като трол.

Земята под босите ми крака изглеждаше дружелюбна, но студена. Почудих се колко ли време е минало, откакто тоя къс земя не е видял слънце.

После, един след друг, примъкнах тежките, покрити в прах пънове пред самото гърло на дупката. Тъмата бе плътна и мека като кадифе. Пресегнах се за чашата и флакона и внимателно, на колене, с приведена глава, запълзях към най-оздалечената стена.

Паяжини докосваха лицето ми меко като нощни пеперуди. Пристегнах плътно до себе си черната мушама като своя скъпа сянка, отворих флакона и бързо загълтах хапчетата едно по едно с едри глътки вода.

Отначало не почувствах нищо, но когато стигнах дъното на флакона, червени и сини светкавици започнаха да се стрелкат пред очите ми. Флаконът се изплъзна от ръцете ми и аз се отпуснах на земята.

Тишината се оттегли, оголвайки морските камъчета, раковините и всички прогнили отломки от моя живот. Тя се натрупа нейде в периферията на зрението ми и после като отприщен, стремителен поток връхлетя върху ми и ме понесе в сън.

Цареше непрогледен мрак.

Усещах тъмнината и нищо друго, главата ми се надигна и я опипа като червей. Някой някъде стенеше. После огромна, плътна тежест се стовари върху лицето ми като каменна грамада и стенанието престана.

Тишината отново забушува, сетне утихна, както мътната вода успокоява веднага повърхността си, като пуснеш в нея камък.

Облъхна ме хладен вятър. Понесоха ме с чудовищна бързина по някакъв тунел навътре към земните недра. После вятърът спря. Чуха се боботене и тътен, сякаш множество гласове спореха и протестираха в далечината. Постепенно глъчката затихна.

Някакво длето дълбаеше в окото ми, появи се процеп със светлина като отворена рана, но тъмнината го запечата отново. Опитах да се търкулна с гръб към светлината, но нечии ръце притискаха крайниците ми като с окови и не можех да помръдна.