Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Надявах се да ме изпратят в отделение с много тежко болни, които биха прочели на безмълвно каменното ми лице, че им желая доброто, и биха проявили благодарност. Но старшата на доброволките, общественичка от нашата църква, ми хвърли един поглед и отсече: „Ти в родилното.“

Изкачих с асансьора трите етажа до родилното отделение и се представих на старшата сестра. Тя ми повери количката с цветята. Трябваше да разнасям определени вази до определени легла в определени стаи.

Но още преди да стигна до вратата на първата стая, забе- лязах, че много от цветята са клюмнали и покафенели по краищата. Стори ми се обезсърчително за една жена, на която предстои да ражда, да види как някой пльосва до нея грамаден букет от мъртви цветя, затова подкарах количката към един умивалник в нишата на коридора и започнах да изхвърлям увехналите.

После прочистих всички, които бяха почнали да вехнат.

Наоколо нямаше кошче за отпадъци, затова смачках извадените цветя и ги натъпках в дълбокия бял умивалник. Той бе хладен като гробница. Усмихнах се. Сигурно по тоя начин нахвърлят труповете в болничната морга. Моята постъпка, в умален вид, подражаваше действията на лекари и сестри.

Отворих вратата на първата стая и влязох, влачейки количката. Там наскачаха сестри и неясно си спомням някакви етажерки и аптечки.

- Какво искате? - строго попита една. Не можех да ги различавам, толкова си приличаха.

- Разнасям цветята.

Сестрата положи длан върху рамото ми и ме изведе от стаята, направлявайки количката със свободната си, обиграна ръка. Разтвори летящите врати на съседна стая и ми кимна да вляза. След това изчезна.

Чувах далечен кикот зад себе си, носле вратите се затвориха и го прекъснаха.

В стаята имаше шест легла, във всяко по една жена. Всички седяха и плетяха или разглеждаха списания, навиваха си косите или бъбреха като папагали.

Бях си ги представяла, че спят или лежат, тихи и бледи, така че мога да се промъкна спокойно на пръсти, да поставя вазата с номерче, написано с мастило и залепено със скоч, до леглото със същия номер, но още преди да успея да се ориентирам, една ведра и енергична блондинка с остро, триъгълно лице ми махна.

Приближих се към нея, оставяйки количката насред стаята, но тя направи нетърпелив жест и разбрах, че иска да докарам и количката.

Примъкнах количката до леглото й със сговорчива усмивка.

Хей, къде е моята ралица? - И едра, отпусната жена от отсрещното легло ме обгърна с орлов поглед.

Остроликата блондинка се наведе над количката:

- Жълтите ми рози са тука - каза тя, - но са омесени с някакъв противен ирис.

Други гласове се присъединиха към тях. Бяха груби, силни, пълни с укор.

Отворих уста да обясня, че изхвърлих купчина увехнали ралички в умивалника, а някои от вазите прочистих, защото изглеждаха жалки, с толкова малко живи цветя, затова съм подбрала от други букети да ги запълня, но в тоя момент летящите врати се разтвориха и сестрата нахълта да види каква е тая врява.

Чуйте, сестра, имах голямо букетче ралички, което Лари ми донесе снощи.

- Тя ми е омърляла жълтите рози.

Разкопчах тичешком зелената униформа, свалих я и я напъхах в умивалника сред мъртвите цветя. После хукнах по страничното безлюдно стълбище, като вземах по две стъпала наведнъж, и без да срещна жива душа, се озовах на улицата.

- В каква посока са гробищата?

Италианецът с черното кожено яке спря и посочи алеята зад Методистката църква. Бях методистка през първите девет години от живота си, преди баща ми да умре, после се преместихме тук и станахме унитарианци.

Преди да стане методистка, майка ми е била католичка. Баба ми, дядо ми и леля Либи все още бяха католици. Леля Либи се отказала от католическата вяра заедно с майка ми, но сетне се влюбила в един италианец католик и отново се върнала в лоното на католицизма.

Напоследък и аз си мислех да се прехвърля към католическата църква. Знаех, че католиците смятат самоубийството за ужасен грях. Ако е наистина така, те, изглежда, си имат средство да ме разубедят.

Естествено, аз не вярвах в задгробния живот, нито в девственото зачатие, нито в Инквизицията, нито в непогрешимостта на дребничкия папа с лице на маймунка, нито в нещо друго от такъв характер, но не биваше да позволя на свещеника да го разбере, просто трябваше да се съсредоточа върху своя грях и той ще ми помогне да се иокая.

Бедата беше там, че църквата, католическата в това число, не може да запълни целия ти живот. Няма значение колко коленичиш и се молиш, все пак трябва да се храниш три пъти на ден, да си някъде на служба и да живееш на този свят.