Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Знаех и без да поглеждам в чантичката си, че вътре има само черупки от фъстъци.

- Ще ти дам парички да си купиш бонбони.

- Артър!

Наистина някаква жена идеше откъм пясъчната дига, хлъзгаше се и явно проклинаше нещо, защото устните й мърдаха безшумно между звънките и властни викове:

- Ар -тър\

Тя заслони с ръка очите си, сякаш това би й помогнало да ни съзре в сгъстяващата се крайморска здрачина.

Забелязах, че любопитството у момченцето взе да охладня- ва, колкото по-осезателно се чувстваше присъствието на майка му. Започна да се преструва, че не ме познава. Изрита няколко камъчета, сякаш търсеше нещо, и се разкара.

Аз потреперах.

Камъните лежаха бодливи и студени под босите ми крака. Сетих се с умиление за черните си обувки на плажа. Една вълна се отдръпна като човешка ръка, после се протегна отново и докосна стъпалото ми.

Водната стихия сякаш се надигаше от самите недра на океана, където слепи бели риби идеха от големия полярен студ, водени от собствената си светлина. Виждах зъби от акула и кости от кит, безредно разпилени по дъното като надгробни плочи.

Чаках, сякаш морето щеше да реши вместо мен.

Втора вълна връхлетя върху краката ми, лизна ме е бяла пяна и студът се вкопчи в глезените ми с нетърпима болка.

Тръпки ме полазиха от ужас пред такава смърт.

Вдигнах чантичката си и закрачих обратно по студените камъни към мястото, където обувките ми бдяха на своя пост във виолетовия здрач.

„РАЗБИРА СЕ, МАЙКА МУ ГО Е УБИЛА.“

Погледнах в устата момчето с което Джоди бе пожелала да ме запознае. Устните му бяха плътни и розови, а под копринената бялоруса коса се гушеше бебешко лице. Казваше се Кал, според мен това бе съкращение на друго, по-дълго име, но не се сещах за нищо освен „Калифорния“.

- Откъде си сигурен, че тя го е убила? - попитах аз.

Кал минаваше за много интелигентен; Джоди ми бе доверила по телефона, че е готин и ще го харесам. Зачудих се дали ще бъда вярна на своето старо „аз“, ако го харесам.

Невъзможно беше да отговоря на въпроса си.

- Ами, първо, тя казва: „Не, не, не“, а после казва „да“.

- Но след това отново казва: „Не, не!“

Лежахме с Кал един до друг върху хавлия на оранжеви и зелени райета на един мръсен плаж отвъд блатата при Лин. Джоди и Марк, момчето, за което се беше лепнала, плуваха. Кал не искаше да плува, приказваше му се и затова спорехме за оная пиеса, в която младежът открива, че страда от мозъчно заболяване, унаследено от скитанията на баща му с пропаднали жени, и накрая мозъкът му, който все повече се изражда, стига до такова състояние, че майка му започва да си мисли дали няма да бъде по-добре, ако го убие.

Имах подозрението, че майка ми се е обадила на Джоди и я е накарала да ме изведе, за да не кисна по цял ден в стаята си със спуснати транспаранти. Отначало не исках да изляза, за- щото си мислех, че Джоди ще забележи промяната в мен и от половин поглед всеки би открил, че аз самата съм останала без мозък в главата си.

Но в колата през целия път на север и после на изток Джоди се шегуваше, смееше се, бъбреше и не й правеше впечатление, че единственото, което произнасях, бе „Олеле!“, „По дяволите!“ или „Не думай!“.

Пекохме си наденици на обществените скари на плажа и наблюдавайки много внимателно Джоди, Марк и Кал, аз успях да препека своята надепичка точно колкото бе нужно, без да я изгоря или изпусна в жарта, от което се опасявах. А после, ко- гато никой не ме гледаше, зарових наденичката в пясъка.

След като привършихме с обяда, Джоди и Марк хукнаха към водата ръка за ръка, аз се изтегнах по гръб, загледана в небето, а Кал продължи разговора за пиесата.

Единственото, което ме накара да запомня тази пиеса, бе това, че в нея имаше луд, а в съзнанието ми се запечатваше всичко, което бях чела за луди, останалото се изпаряваше.

- Но именно това „да“ е важно - говореше Кал. - Към това „да“ тя се връща и накрая.

Повдигнах глава и присвих очи към яркосинята тепсия на морето - яркосиня тепсия с ивица мръсно по края. Голяма заоблена сива скала, като половинка на яйце, се подаваше от водата на миля навътре от каменистия нос.

- Как смяташе тя да го убие? Забравила съм.

Не бях забравила. Прекрасно си спомнях, но исках да видя какво ще каже Кал.

- С морфин на прах.

- Знаеш ли дали има прахчета морфин в Америка?

Кал се позамисли за миг. После отвърна:

Не вярвам. Изглежда ми ужасно старомодно.

Обърнах се по корем и присвих очи в обратната посока, към Лин. Прозрачна мараня се диплеше нагоре от огнищата на скарите и от жегата над пътя, а отвъд нея, като през завеса от бистра вода, долових мътните очертания на бензинови складове, фабрични комини, сондажни кули и мостове.