Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Аз те разбрах, миличка. И на четирийсет години пак ще се правиш на скромна!

- „Притворно!“ - бе писал учителят ми по творческа композиция отстрани на моя разказ, озаглавен „Големият уикенд“.

Не знаех какво значи точно тази дума, затова я потърсих в речника.

Притворно изкуствено, фалшиво.

Така доникъде няма да стигнеш.

Не бях спала цели двайсет и една нощи.

Мислех си, че най-красивото нещо на света е сянката, милионите и движещи се очертания и дълбини. Сенки имаше в чекмеджетата, в шкафовете, в куфарите, сенки имаше край къщите, дърветата и камъните, сенки има зад човешките очи и усмивки, сенки има - хиляди километри от сенки - и върху тъмната половина на Земята.

Загледах се в двете ивици лейкопласт с телесен цвят, които се кръстосваха върху десния ми прасец.

Тази сутрин поставих началото.

Затворих се в банята, напълних ваната с гореща вода и извадих ножче от кутийката „Жилет“.

Веднъж попитали някакъв стар римски или друг такъв философ как иска да умре и той отвърнал, че би разрязал вените си в топла вана. Струваше ми се лесно да си лежа във ваната и да гледам как от китката ми се разпуква алено цвете, струйка след струйка в чистата вода, докато потъна в сън под покривало, ярко като букет от макове.

Но когато пристъпих към действие, китката ми се стори толкова бяла и безпомощна, че не посмях да го извърша. Сякаш това, което исках да убия, не бе под кожата, в тънките сини вени, които пулсираха под палеца ми, а нейде другаде, на по-дълбоко, на по-скришно място, където бе безкрайно трудно да се добера.

Трябваше да извърша две движения. Едната китка, после другата. Или три движения, ако се смята смяната на ножчето от една ръка в друга. После трябваше да стъпя във ваната и да се излегна.

Застанах пред аптечката. Мога да се гледам в огледалото, докато го правя, все едно че наблюдавам някой друг в книга или в пиеса.

Но лицето в огледалото бе парализирано и неспособно да предприеме нищо.

После сметнах, че сигурно трябва да пролея малко кръв за опит, затова седнах на ръба на ваната и прехвърлих левия си глезен над дясното коляно. Вдигнах бръснача в дясната си ръка и го пуснах да падне сам върху прасеца ми като гилотина.

Не усетих нищо. После изпитах някаква дълбока, кратка тръпка и яркочервена жичка се надигна в отворчето на раната. Кръвта се събираше бавно, набъбваше като плод, сетне се изтърколи надолу по глезена ми и закапа в една от черните ми лачени обувки.

Реших да вляза в банята, но осъзнах, че е вече късно, бях изгубила в размотаване голяма част от су тринта, а майка ми скоро щеше да се върне и да ме завари, преди да съм издъхнала.

Затова лепнах лейкопласта върху порязаното, прибрах си ножчетата и хванах автобуса в единайсет и трийсет за Бостън.

- Жалко, маце, но за Затвора на Еленовия остров няма метро, той е на ничия земя.

- Не, не е на остров; бил е някога, но запълниха водата с пръст и сега е свързан със сушата.

- Няма метро.

- Трябва да отида там.

- Хей - дебелият от будката за билети погледна през решетката, - недей да плачеш. Какъв близък имаш там, пиленце, роднина ли?

Хората наоколо се бутаха и блъскаха в осветения мрак, забързани към влаковете, които с грохот пристигаха или потегляха за тесните като черва тунели под Сколи Скуеър. Усещах как сълзите се готвят да бликнат от присвитите ми очи.

- Там е баща ми.

Дебелият погледна към разписанието на стената в будката.

- Слушай сега - обясни той, - взимаш влака ей на оня коловоз и слизаш на Ориент Хайтс, а след това се качваш на автобус с табелка „Стрелката“. - И ми се усмихна. - Той ще те стовари право пред вратите на затвора.

- Ей, ти! - Млад човек със синя униформа ми махна от барачката.

Аз също му махнах и продължих да вървя.

- Ей, ти!

Спрях и се упътих бавно към барачката, която стърчеше като кръгла стаичка върху пустинята от пясъци.

- Хей, по-нататък не можеш да вървиш. Това е владение на затвора, достъпът е забранен.

- Мислех, че човек може да се движи навсякъде по брега - отвърнах аз. - Стига да не отива отвъд ивицата на прилива.

Човекът се позамисли.

- Но не по тоя бряг - отвърна той след малко.

Имаше приятно, ведро лице.

- Много ви е хубаво тук. Като в мъничка къщурка.

Гой извърна глава и огледа стаичката с плетената черга и басмени перденца. Усмихна се.

- Имаме си даже кафениче.

- Аз някога живеех по гия места.

Да не ме будалкаш? Аз самият съм роден и израснал в тоя град.

Погледът ми се плъзна отвъд пясъците към паркинга и решетките на вратата и покрай решетките на вратата към тесния път, ограден от океана, път, които водеше към някогашния остров.