Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Как се чувстваш?

В съзнанието ми изплува стар метален лампион, една от малкото реликви от бащиния ми кабинет. В горната му част се намираше медна камбана, която държеше крушката, оръфан жълто-червен шнур се спускаше по металната стойка и стигаше до контакта в стената.

Един ден реших да преместя лампиона от леглото на майка ми и да го поставя до бюрото си в другия край на стаята. Шнурът беше достатъчно дълъг, затова не го изключих. Обхванах с две ръце стойката заедно с мъхестия шнур и ги стиснах здраво.

Изведнъж нешо изскокна от лампата със син пламък и ме разтърси така, че зъбите ми затракаха, опитах се да откопча ръце, но те бяха така залепени, аз се разкрещях или по-точно крясък се изтръгна от гърлото ми, защото не разбрах, че е мой, само го чух да се извисява и да трепти във въздуха като отчайващо безплътен дух.

После ръцете ми отскокнаха свободни встрани и аз се стоварих назад върху леглото на майка ми. Мъничка дупчица, сякаш начернена с върха на молив, бе издълбана сред дясната ми длан.

- Как се чувстваш?

- Добре.

Но не беше вярно. Чувствах се ужасно.

- Кой колеж каза, че си посещавала?

Отговорих.

- Аха! - Лицето на доктор Гордън се озари от бавна, почти тропическа усмивка. - Там по време на войната имаше ЖАК, нали?

Кокалчетата по ръцете на майка ми бяха станали восъч- нобели през този час на чакане, сякаш кожата по тях се бе износила. Погледът й се отмести от мен към доктор Гордън и той навярно бе кимнал или се бе усмихнал, защото лицето й се успокои.

- Още няколко шокови сеанса, мисис Грийнуд - чух го да казва, - и вярвам, че ще констатирате чудесно подобрение.

Момичето все още седеше на столчето до пианото и разкъсаните нотни листове се бяха проснали в краката му като мъртви птици. То ме погледна, погледнах го и аз. Очите му се свиха. То ми се изплези.

Майка ми тръгна с доктор Гордън към изхода. Аз се позабавих отзад и когато бяха с гръб към мен, извърнах се към момичето, подпрях уши с палци и направих гримаса. То прибра езика си и лицето му се вкамени като на мумия.

Излязох навън на слънцето.

Петниста като пантера от шарената сянка на дърветата, черната многоместна кола фургон на Додо Конуей чакаше отпред.

Колата била първоначално поръчана от някаква богата дама с обществени ангажименти, цялата черна, без нито точи- ца хром, с черна кожена тапицерия, но когато пристигнала, на дамата й се сторила потискаща. Пълно копие на катафалка, казала тя, и всички били на същото мнение, никой не искал да я купи; така семейство Конуей се сдобило с колата на намалена цена и спестило някой и друг долар.

Седнала отпред между Додо и майка ми, аз се чувствах скована и изтерзана. Колкото пъти се опитах да се съсредоточа, съзнанието ми се изплъзваше като кънкьор в безкрайно празно пространство и правеше там унесено своите пируети.

Край вече с този доктор Гордън - казах, след като оставихме Додо и черната кола зад боровете. - Можеш да му се обадиш и да му кажеш, че няма да стъпя следващата седмица.

Майка ми се усмихна:

- Знаех, че момиченцето ми не е такова.

Аз я изгледах.

- Какво разбираш под „такова“?

- Като онези ужасни хора. Ужасните мъртъвци в тази болница. - Тя замълча. - Знам, че си готова да се излекуваш.

КИНОЗВЕЗДА НЕ ИЗДЪРЖА

СЛЕД 68-ЧАСОВА КОМА

Рових из чантичката си сред листчетата хартия, козметичния комплект, черупките от фъстъци, дребните монети и синята кутийка с деветнайсет ножчета за бръснене „Жилет“, докато измъкнах снимката, която си бях направила същия следобед в брезентовата палатка на оранжеви и бели ивици.

Поставих я до мътната снимка на умрялото момиче. Приличахме си и в устата, и в носовете. Единствената разлика бе в очите. Очите на моменталната снимка гледаха, очите на сним

ката във вестника бяха затворени. Но знаех, че дори очите на мъртвото момиче да бяха широко отворени, те щяха да ме гледат със същия мъртвешки, черен, празен поглед както тези от моменталната снимка.

Напъхах отново снимката си в чантичката.

„Ще остана на слънце на пейката още пет минути по часовника на оная сграда отсреща - казах си аз - и после ще отида някъде и ще го направя.“

Призовах своя малък хор от гласове.

Не изпитваш ли удоволствие от работата си, Естър?

Знаеш ли, Естър, притежаваш абсолютна нагласа на не- врастеничка.

Така ти доникъде няма да стигнеш, така ти доникъде няма да стигнеш, така ти доникъде няма да стигнеш!

Веднъж, в една гореща лятна вечер, останах цял час да се целувам с един студент по право от „Йейл“, космат, с маймунска мутра, защото изпитвах състрадание към него, той беше толкова грозен, същински орашуган. Когато свършихме, той ми каза;