Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Обиколих градската градина - по моста, под синьо-зелените паметници, край цветните лехи, оформени като американското знаме, до входа, където за двайсет и пет цента всеки може да се фотографира в брезентова палатка на бели и оранжеви ивици и навсякъде четях имената на дърветата.

Любимото ми дърво се наричаше „плачещият учен“. Май че бе пренесено от Япония. В Япония, изглежда, разбират състоянието на духа.

Те например си изтърбушват вътрешностите, когато нещо не върви както трябва.

Опитах се да си представя как го правят. Нужен е, изглежда, страшно остър нож. Или по-скоро два такива ножа. Сигурно сядат с кръстосани крака и с нож във всяка ръка. После кръстосват ръцете си и насочват ножовете към двете страни на корема. Трябва да са голи, иначе ножът би се оплел в дрехите им.

Тогава с един бърз замах, преди да успеят да се опомнят, забиват ножовете и се разпорват единият нож описва дъга нагоре, другият - надолу, за да направят пълен кръг. Сетне кожата на корема им се отделя като тепсия, вътрешностите им се изсипват и те умират.

Сигурно се иска много смелост, за да умреш по тоя начин.

Бедата при мен бе, че не понасям кръв.

Помислих си, че мога да остана в парка цялата нощ.

На следната сутрин Додо Конуей шеше да ни откара с майка ми в Уолтън, така че, ако трябваше да бягам, сега беше моментът. Надзърнах в чантичката си, намерих там еднодоларова банкнота и преброих седемдесет и девет цента в разни дребни монети.

Нямах представа колко щеше да ми струва пътят до Чикаго, а не се осмелявах да ида в банката и да изтегля всичките си пари, защото вярвах, че доктор Гордън е предупредил банковите чиновници да ме възпрат, ако предприема такъв очебиен ход.

Хрумна ми да тръгна на автостоп, но нямах представа кой от многото пътища води до Чикаго. Страшно лесно е да се ориентираш по карта, но за ориентация сред самата местност хич ме нямаше. Винаги когато съм се опитвала да определя кое е изток и кое запад, се е оказвано или пладне, или облачно, което напълно те забърква, или нощно време, а освен Голямата мечка и Коларя в разпознаването на звездите бях безнадеждна - недостатък, който винаги бе докарвал Бъди Уилард до отчаяние.

Реших да отида до автогарата и да запитам каква е цената на билет до Чикаго. После можех да отида до банката и да изтегля само необходимата сума, което не би предизвикало особено подозрение.

Бях току-шо пристъпила през остъклените врати на автогарата и запрелиствах купчината цветни туристически проспекти и разписания, когато се сетих, че банката в моя град е затворена - следобедът вече преваляше - и ще мога да изтегля пари чак утре.

А в Уолтън трябваше да бъда в десет часа.

Изведнъж отекна високоговорителят и започна да изрежда спирките на автобуса, който се готвеше да отпътува от перона си. Гласът във високоговорителя запращя, така че не можах ни дума да разбера, но въпреки шума долових едно близко име, ясно и отчетливо като ла на пиано сред оркестър, който настройва инструментите си.

Това бе името на спирката на две пресечки от моя дом.

Хукнах в горещия, прашен юлски следобед, запотена и с пресъхнало гърло, сякаш закъснявах за трудно интервю, и се метнах на червения автобус, който вече бръмчеше.

Подадох парите на шофьора и вратата, уплътнена с гума, безшумно се затвори зад гърба ми.

Частната клиника на доктор Гордън бе кацнала на върха на затревено хълмче, в края на дълга, уединена автомобилна алея, постлана с черупки на морски охлювчета. Жълтите облицовани дъски на обширната сграда и опасващата я веранда блестяха на слънцето, но никакви хора не се разхождаха по зеления купол на моравата.

Когато аз и майка ми се приближихме, лятната жега връхлетя върху нас, а зад гърба ни, от сърцевината на червенолист бук, като косачка запя жътвар. Песента му подсили угнетяващата тишина.

Една сестра ни посрещна на входа.

- Бихте ли почакали в дневната, ако обичате. Доктор Гордън ще дойде след миг.

Смущаваше ме това, че всичко в къщата изглежда нормално, макар да знаех, че е претъпкана с луди. Не видях решетки на прозорците, не чух свирепи и тревожни викове. Слънчевите лъчи образуваха продълговати фигури върху износените, но меки червени килими и ароматът на прясно окосена трева сладнеше във въздуха.

На вратата на всекидневната се спрях.

За миг тя ми се стори пълно копие на салона в един хотел на малко островче по крайбрежието на щата Мейн. където веднъж бях отседнала. Стъклените врати отразяваха блясъка на бяла светлина, огромно пиано изпълваше далечния ъгъл на стаята и хора в летни дрехи седяха край масичките за карти в разкривени плетени шезлонги, каквито често се срещат в западналите хотелчета край морето.