Силвия Плат - Стъкленият похлупак

‘ Женски армейски корпус. - Б. пр.

и сивкава сграда за набиране на новобранци, където синьо-бели плакати „Запишете се във флота“ облепяха всички вътрешни стени и висяха по дъските за обяви наоколо.

- Откъде си. Ели?

- От Чикаго.

Никога не бях ходила в Чикаго, но познавах едно-две момчета, които следваха в Чикагския университет, и това ми се струваше градът с най-шарен свят, откъдето можеха да се появят всякакви необикновени хора.

- Наистина си доста далеч от дома.

Морякът обви с ръка кръста ми и дълго се разхождахме така по зелената мера на предградието, морякът галеше бедрото ми през зелената пола, а аз се усмихвах тайнствено и се стараех да не изтърся нещо, което да ме издаде, че съм от Бостън, и да не се натъкна в някой миг на мисис Уилард или на някоя от приятелките на майка ми, като се връщат от чай в Бийкън Хил или от пазаруване в подземния магазин на „Файлийн“.

Реших, че ако въобще ми се удаде случай да отида в Чикаго, завинаги ще променя името си на Ели Хигинботъм. Така никой няма да знае, че съм се отказала от стипендия в голям девически колеж в източните щати, че съм се шляла цял месец из Ню Йорк, че съм отхвърлила за съпруг един напълно благонадежден студент по медицина, който някой ден ще стане член на Националната медицинска академия и ще изкарва купища пари.

В Чикаго хората щяха да ме приемат за това, което съм.

Щях да бъда просто Ели Хигинботъм сирачето. Хората щяха да ме обичат заради моята блага и кротка натура. Нямаше да ме дебнат дали чета или пиша дълги студии върху близнаците в творчеството на Джеймс Джойс. А един ден просто ще се омъжа за някой як, но нежен автомобилен монтьор и ще си имам голямо, породисто семейство като това на Додо Конуей.

Дали щях някога истински да пожелая това?

- Какво мислиш да направиш, като напуснеш флота? - неочаквано попитах моряка.

Това бе най-дългото ми изречение и той като чели се стресна. Килна на една страна бялата си, дънеста барета и се почеса по главата.

- Ами, не знам, Ели - отговори той. - Може да постъпя в колеж със стипендия на армията.

Замълчах. После запитах подвеждащо:

- А мислил ли си някога да отваряш гараж?

- Не - отвърна морякът. - Никога.

Стрелнах го с крайчеца на окото си. Не ми изглеждаше нито с ден повече от шестнайсет.

- Знаеш ли на колко съм години? - попитах с укор.

Морякът се ухили насреща ми:

Не знам. Но ми е все едно.

Изведнъж реших, че този моряк е изумително красив. Беше скандинавски тип и изглеждаше девствен. Внуших си, че от- както пе съм в ред с главата, привличам чисти и хубави хора.

- Аз съм на трийсет - подхвърлих и зачаках.

- Айде бе, Ели, не ти личи. - И морякът ми стисна бедрото.

После бързо се огледа от ляво на дясно.

- Слушай, Ели, ако заобиколим до ония стъпала, ей там, под паметника, мога да те целуна.

В тоя миг забелязах кафява фигура с големи плоски кафяви обувки, която крачеше през мерата точно към нас. Отдалече не можех да различа чертите на дребничкото личице, но бях сигурна, че това е мисис Уилард.

- Ще ми кажете ли, моля ви, пътя до метрото? - обърнах се към моряка на висок глас.

-Ъ?

Метрото, което върви до затвора на Еленовия остров?

Когато мисис Уилард приближи, щях да се престоря, че питам моряка да ме упъти и въобще не го познавам.

Свали си ръцете от мен - процедих пре-з зъби.

- Ели, какво ти става?

Жената приближи и отмина, без да погледне и без да кимне, и естествено съвсем не беше мисис Уилард. Мисис Уилард се намираше в своята вила в Адирондакските планини.

Изгледах отдалечаващия се гръб на жената с отмъстителни

очи.

- Кажи, Ели…

- Припознах се в тая жена - рекох аз. - Взех я за една проклетница от сиропиталището в Чикаго.

Морякът отново ме прегърна.

- Значи си нямаш никого, ни майка, ни татко, а, Ели?

- Нямам. - Пуснах една сълза, която чакаше, готова да капне. Тя се търкулна и остави топла диря по бузата ми.

- Е, Ели, недей да плачеш. А тая жена лошо ли се отнасяше с теб?

- Тя беше… Тя беше отвратителна!

Сълзите ми рукнаха неудържимо и докато морякът ме прегръщаше и ги попиваше с голяма, чиста, бяла ленена кърпа в сянката на един американски бряст, аз си мислех колко отвратителна бе тая жена с кафявия костюм и как, независимо дали го съзнава или не, тя бе виновна да се отклоня тук-там от правия път, тя бе виновна за всички злини в живота ми.

- Е, Естър, как се чувстваш тая седмица?

Доктор Гордън люлееше молива си като тънък сребърен куршум.

- Все така.