Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Казваш, че искаш още сънотворни хапчета?

-Да.

- Но онези, които ти дадох миналата седмица, са много силни.

- Те вече не ми действат.

Големите тъмни очи на Тереза ме гледаха загрижено. Чувах гласчетата на трите й деца под прозорците на лекарския кабинет. Леля Либи се бе омъжила за италианец и Тереза бе нейна зълва и наш домашен лекар.

Харесвах Тереза. Тя имаше тънък интуитивен подход.

Може би защото е италианка, мислех си аз.

Последва кратко мълчание.

- Какво всъщност чувстваш? - попита Тереза.

- Не мога да спя. Не мога да чета. Опитвах се да говоря сдържано, спокойно, но заспалото човече взе да се надига в гърлото ми и да ме задушава. Обърнах ръце с дланите нагоре.

- Според мен - Тереза откъсна бял лист от бележника с рецептите и написа някакво име и адрес най-добре е да се посъветваш с един доктор, когото познавам. Той би могъл повече да ти помогне.

Взрях се в написаното, но не можах да го разчета.

- Доктор Гордън - каза Тереза. - Той е психиатър.

Чакалнята на доктор Гордън беше тиха и бежова.

Стените бяха бежови, килимите бяха бежови, тапицираните столове и дивани - също. Нямаше нито огледала, ниго картини, само свидетелства от различни медицински учебни заведения с името на доктор Гордън на латински висяха окачени по стените. Бледозелена виеща се папрат и някакви тъмнозелени растения с островърхи листа изпълваха керамичните саксии върху ъгловата маса, върху масичката за кафе и масичката за списания.

Отначало се зачудих защо стаята изглежда така уютна. После проумях - защото нямаше прозорци.

От климатичната инсталация ме побиха тръпки.

Все още носех блузката на Бетси и нейната пола. Бяха леко увиснали, не бях ги прала в тия три седмици, откакто се върнах вкъщи. Запотеното памучно платно издаваше кисела, добре позната миризма.

И косата си не бях мила през тия три седмици.

Нито бях спала в продължение на седем нощи.

Майка ми казваше, че съм спала; невъзможно беше да не съм спала през всичкото това време, но ако съм спала, трябва да съм спала с широко отворени очи, защото следях с поглед как зелените фосфоресциращи стрелки на секундите, на минутите и часовете от часовника до леглото описваха своите кръгове и полукръгове и това се повтаряше всяка нощ в продължение на седем нощи, без да пропусна ни секунда, ни минута, ни час.

Не бях си мила косата, нито прала дрехите, защото това ми се струваше толкова глупаво.

Виждах пред себе си всички дни на годината, които се простираха като върволица от яркобели кутии, разделяни от чер-

ната сянка на съня. Единствено за мен дългата перспектива от сенки, разграничаваща отделните кутии, внезапно се пречупваше и виждах дните един след друг да блестят като бял, широк, безкрайно пуст булевард.

Струваше ми се глупаво да се мия непременно в даден ден, когато ще трябва да свърша същото и на другия ден.

Просто самата мисъл за това ме уморяваше.

Исках да свърша едно нещо, каквото и да е то, веднъж завинаги и повече да не се връщам към него.

Доктор Гордън въртеше в ръце сребърен молив.

- Майка ви ми каза, че нещо сте разстроена.

Свих се в хлътналия като хралупа кожен стол и загледах доктора, седнал зад широкото, полирано до блясък бюро.

Доктор Гордън изчакваше. Той потупваше с молива си туп, туп, туп - върху бистро зелената повърхност на своя дневник.

Ресниците му бяха така гъсти и дълги, че приличаха на изкуствени. Черни пластмасови папури, обрамчили два зелени, кристални вира.

Чертите на доктор Гордън бяха така съвършени, че го правеха почти красив.

Намразих го в мига, в който прекрачих прага му.

Бях си представяла любезен, грозноват мъж, но с интуиция, който щеше да вдигне очи и да възкликне „А!“ окуражително, сякаш открива нещо, което аз не мога да съзра, и постепенно щях да намеря думи да му разкажа колко изплашена се чувствах, сякаш бях натъпкана дълбоко, дълбоко в черен чувал без капчица въздух и без никаква надежда да се измъкна.

А после той шеше да се облегне на стола си, да събере пръстите на двете си ръце в колибка и да ми обясни защо не мога да спя, защо не мога да чета, защо не мога да ям, защо всичко, което вършат хората, ми изглежда страшно тъпо, щом накрая всички ще умрат.

И после, мислех си аз, той ше ми помогне, стъпка по стъпка, отново да стана каквато бях.

Но доктор Гордън съвсем не беше такъв. Той бе млад и красив и както забелязах от пръв поглед, надут и високомерен.

На бюрото му стоеше снимка в сребърна рамка, наполовина обърната към него, наполовина към моето кожено кресло. Това бе семейна снимка, на която се виждаше красива тъмнокоса жена; тя би могла да бъде и негова сестра, усмихпата над главичките на две русокоси дечица.