Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Мисля, че едното дете беше момче, а другото - момиче, но може и двете да са били момчета или и двете момичета, трудно е да се определи, когато децата са толкова малки. Май че имаше и куче на снимката, някъде в дъното - нещо като ердел териер или жълт сетер, а може и да е било някоя шарка от полите на жената.

Не знам каква бе причината, но снимката направо ме вбеси.

Просто не разбирах защо трябваше да бъде полуизвърната към мен, ако доктор Гордън не се стараеше да ми покаже още в самото начало, че е женен за някаква възхитителна жена и да не си правя глупави илюзии.

После се замислих как въобще би могъл да ми помогне този доктор Гордън, с тая красива жена, красиви деца и красиво куче, заобиколили го като ореол от ангели на коледна картичка.

- Хайде, помъчете се да ми разкажете какво според вас не е в ред.

Подозрително запрехвърлях думите в съзнанието си, сякаш бяха заоблени, изгладени от морето камъчета, иззад които внезапно можеше да се покаже нокът на някой звяр или пък да се превърнат в нещо съвършено друго.

Какво според мен не било в ред?

Това прозвуча, сякаш в действителност всичко си беше наред, а само според мен нещо куца.

Със сух и равен глас - за да покажа, че не съм се подлъгала от неговата красива външност и семейна фотография - аз му разказах за своето безсъние, липса на апетит и неспособност

да чета. Не му доверих обаче за неспособността си да пиша, която ме смущаваше повече от всичко.

Същата сутрин се бях опитала да напиша писмо на Дорийн в Западна Вирджиния, да я запитам не мога ли да отида да поживея при нея, като си намеря евентуално някаква работа в нейния колеж - сервитьорка или какво да е.

Но щом хванах писалката, ръката ми започна да изписва едри, ъгловати букви като на дете, а редовете взеха да се свличат от ляво на дясно по страницата почти в диагонал, сякаш бяха примки от конци, легнали върху хартията, и някой ги бе духнал косо.

Естествено, не можех да изпратя такова писмо, затова го накъсах па ситни парченца и ги изсипах в чантичката си до комплекта козметични принадлежности, в случай че психиатърът би пожелал да ги види.

Но, разбира се, доктор Гордън не поиска да ги види, понеже въобще не споменах за тях, и дори започнах да се лаская от своята прозорливост. Смятах, че трябва да му кажа само това, което аз пожелая, и че мога да контролирам впечатлението, което си изгражда за мен, като скривам едни неща, а разкривам други, пък нека той се мисли за страшно умен.

Докато говорех, доктор Гордън стоеше с наведена глава, сякаш се молеше, и освен моя сух и равен глас в стаята отекваше и равномерното почукване на молива му на едно и също място върху зеления дневник, като потропване на някакъв бастун.

Щом млъкнах, доктор Гордън повдигна глава.

- Кой колеж казахте, че сте посещавали?

Смутена, отговорих. Не разбирах какво общо има тук колежът.

- Аха! - Доктор Гордън отново се облегна назад и усмих- нато зарея поглед в пространството зад раменте ми, потънал в спомени.

Помислих си, че ей сега ще определи диагнозата, вероятно го бях оценила твърде прибързано и твърде неприязнено. Но той само промълви:

- Добре си спомням вашия колеж. И аз бях там - през войната. Те имаха ЖАК*, нали? Или пък беше нещо друго?

Отвърнах, че не зная.

Да, ЖАК, сега си спомням. Бях лекар там, преди да ме прехвърлят отвъд океана. Божичко, какви хубави момичета имаше!

Доктор Гордън се засмя.

После с плавно движение се изправи, заобиколи бюрото и се упъти към мен. Нямах представа какво се готви да прави, затова също станах.

Доктор Гордън се протегна към ръката, която висеше от дясната ми страна, разтърси я и каза:

- Ще се видим отново следващата седмица.

Пищните клонести брястове образуваха сенчест гунел пред жълтите и червените тухлени фасади по Комънуелт авеню, а трамваят, на път за Бостън, се плъзгаше по своите тънки сребърни релси. Изчаках го да отмине, после пресякох към сивия „Шевролет“, спрял до отсрещния бордюр.

Виждах лицето на майка ми, разтревожено и посърначо като парченце изстискан лимон, вторачено в мен зад прозореца на колата.

- Е, какво каза докторът?

Хлопнах вратата зад себе си. Не се затвори. Отворих я и я придърпах отново с глух трясък.

- Каза да дойда отново другата седмица.

Майка ми въздъхна.

Доктор Гордън струваше двайсет и пет долара на час.

- Хей ти, как се казваш?

- Ели Хигинботъм.

Морякът влезе в крак с мен и аз се усмихнах.

Струваше ми се, че в това предградие има толкова моряци, колкото и гълъби. Те сякаш се изсипваха от далечната, мрачна