Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Все така? - Той сбърчи вежди, сякаш не вярваше на думите ми.

Разказах му отново всичко със същия глух и равен глас, само че този път по-гневно, тъй като той отказваше да проумее, че не съм спала в продължение на четиринайсет нощи и че не мога да чета, да пиша и да преглъщам нормално.

Думите ми сякаш не му направиха никакво впечатление.

Зарових в чантичката си и намерих късчетата от писмото ми до Дорийн. Измъкнах ги и ги хвърлих да се разпилеят върху безукорно чистия зелен дневник на доктор Гордън. Те нападаха отгоре тихо като листенца от маргаритка по ту чна лятна ливада.

- А какво - попитах - мислите за това?

Бях сигурна, че доктор Гордън веднага ще забележи колко несвързано съм писала, но той само каза:

- Мисля, че бих желал да поговоря с майка ти. Имаш ли нещо против?

- Не. - Но, разбира се, никак не ми се нравеше идеята доктор Гордън да разговаря с майка ми. Боях се да не й каже, че трябва да ме вържат. Събрах всички късчета от писмото до До- рийн, за да не може да ги съедини и открие плана ми за бягство, и напуснах кабинета, без да кажа дума.

Гледах как фигурата на майка ми постепенно се смалява, докато накрая изчезна във входа на доктор Гордън. А като се връщаше към колата, я гледах как постепенно расте.

- Е? - Познах, че беше плакала.

Майка ми не ме погледна. Включи мотора.

После, докато се плъзгахме под хладната, тъмна като морски дълбини сянка на брястовете, тя заговори:

- Доктор Гордън не мисли, че имаш някакво подобрение. Смята, че се нуждаеш от шокова терапия в частната му клиника в Уолтън.

Жегна ме парещо любопитство, сякаш прочетох сензационно заглавие във вестник, отнасящо се за някой друг.

- Има ли предвид да ме остави да живея там?

- Не - отвърна майка ми и брадичката й затрепери. Помислих, че може и да ме лъже.

- Кажи ми истината - запротестирах, - иначе никога няма да ти проговоря.

- Нима не ти казвам винаги истината? - отвърна тя и избухна в сълзи.

САМОУБИЕЦ ОТ КОРНИЗА НА 7-ИЯ ЕТАЖ

СПАСЕН!

След двучасов престой на тесен корниз седем етажа

над бетонен паркинг и над главите на събралите се

любопитни мистър Джордж Полуки бил спасен през близък прозорец от сержант Уил Килмартин, полицай в участъка на Чарлс Стрийт.

Разчупих един фъстък от торбичката за десет цента, която бях купила, за да храня гълъбите, и го изядох. Имаше вкус на нещо сухо, като кората на старо дърво.

Поднесох вестника близо до очите си, за да разгледам по- ясно лицето на Джордж Полуки, грейнало като почти пълна месечина на мрачния фон на тухлите и черното небе. Чувствах, че този човек има да ми каже нещо важно и каквото и да бе, то трябваше да бъде изписано на лицето му.

Но неговите замазани, грубовати черти се стапяха, щом се вторачех в тях, и се превръщаха в обикновена едра канава от тъмни, светли и средносиви точици.

Мастиленочерното вестникарско съобщение не казваше защо мистър Полуки е бил на корниза, нито какво му е направил сержант Килмартин, когато накрая го е вкарал през прозореца.

Лошото в скачането е това, че ако не избереш точно етажа, от който да се хвърлиш, може да не умреш, когато тупнеш на земята. Реших, че седем етажа не могат да бъдат фатална височина.

Сгънах вестника и го напъхах между летвите на пейката. Беше от тези, които майка ми наричаше скандални, пълен с местни убийства и самоубийства, побоища и кражби и почти на всяка страница имаше по една полугола жена с пищен бюст, който се вълнуваше далеч извън очертанията на деколтето, а за краката й бяха избрани пози, които позволяваха да се видят чак горните краища на чорапите.

Не знам защо преди не си бях купувала от тези вестници. Сега те бяха единственото нещо, което можех да чета. Късите текстове между картинките свършваха още преди буквите да започнат да се кривят и завалят. Вкъщи виждах единствено „Крисчън Сайънс Монитър“, който се появяваше на прага в пет часа всеки ден освен неделя, но той описваше самоубийства, сексуални престъпления и самолетни катастрофи така, сякаш въобще не се бяха случвали.

Един голям бял лебед лодка, претъпкан с дечурлига, се приближи към пейката ми, след това свърна към гористо островче, отрупано с патици, и отново загреба назад към тъмния свод на моста. Всичко, върху което спирах погледа си, изглеждаше ярко и безкрайно дребно.

Сякаш надничайки през ключалката на врата, която не мога да отворя, виждах себе си и по-малкия си брат, в ръст до коляното на възрастен, хванали връвчиците на балончета със заешки уши, да се качваме на борда на лодка лебед, боричкайки се за място от външната страна, откъм осеяната с фъстъкови черупки вода. В устата си усещах вкус на мента и чистота. Ко- гато се държахме послушно при зъболекаря, мама винаги ни възнаграждаваше с разходка в лодка лебед.