Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Сърцето ми се изпълни е нежност. Моята героиня шях да бъда самата аз, обаче предрешена. Ще я нарека Илейн. Да, Илейн. Преброих на пръсти буквите. Те бяха пет, както и в Естър. Това ми се стори щастливо предзнаменование.

Илейн седеше, надянала старата жълта нощница на майка си, и очакваше нещо да се случи. Беше жарко■ юлско утро и капчици пот пъплеха една след друга по гърба й като буболечки.

Отпуснах гръб на стола и прочетох написаното.

Стори ми се доста живо и се почувствах особено горда от сравнението „капчици пот като буболечки“ въпреки мъглявото чувство, че съм го чела някъде преди много, много време.

Останах така почти час, мъчейки се да измисля какво да пиша по-нататък, а в съзнанието ми босоногата кукла в старата жълта нощница на майка си седеше и също зяпаше в пространството.

- Хей, миличка, няма ли да се облечеш?

Майка ми никога не ме караше насила да свърша нещо. Обикновено нежно ме увещаваше, както един интелигентен зрял човек съветва друг.

- Вече е почти три следобед.

- Пиша роман - отвърнах аз. - Нямам време да се преобличам.

Легнах на пейката навън и притворих очи. Чух как майка ми премести машината и хартията от масата и постави сребърните прибори за вечеря, но не помръднах.

Леността се просмукваше като меласа в крайниците на Илейн. Сигурно така се чувства човек, когато е болен от малария, мислеше си тя.

Все пак ще съм щастлива, ако мога да пиша по една страница на ден.

И тогава проумях къде е бедата ми.

Липсваше ми опит.

Как бих могла да пиша за живота, когато досега не бях имала нито любовна връзка, нито бебе, нито пък бях виждала

как умира човек? Познавах едно момиче, спечелило награда за разказ, в който описваше своите приключения сред гшгмеите в Африка. Как бих могла да се меря с хора с подобни преживявания?

Към края на вечерята майка ми вече бе успяла да ме убеди, че вечерно време трябва да уча стенография. Така с един куршум щях да улуча два заека - хем да пиша роман, хем да усвоя нещо практично. А също щях да спестя доста пари.

Още същата вечер майка ми изрови от мазето една стара черна дъска и я нагласи на завета. Застана пред дъската и взе да изписва ситни заврънкулки с бял тебешир, а аз седях на стола и я наблюдавах.

В началото се изпълних с надежда.

Помислих си, че ще науча стенографията за нула време и когато луничавата дама от канцеларията на стипендиантите ме попита защо не съм работила да изкарам пари през юли и август, както бе редно, ако си на стипендия, щях да й отговоря, че съм следвала безплатен курс по стенография, за да мога да се издържам след завършване на колежа.

Бедата беше там, че винаги когато се опитвах да си представя как работя някъде и стенографирам бързо ред след ред, изведнъж мозъкът ми се изпразваше. Чувствах, че не ми се върши никаква работа, в която се използва стенография. И както седях и наблюдавах, белите тебеширени заврънкулки започнаха да се замъгляват и станаха безсмислени и ненужни.

Казах на майка си, че имам нетърпимо главоболие, и си легнах.

След час вратата леко се открехна и тя на пръсти влезе в спалнята. Чувах шумоленето на дрехите и, като се събличаше. Мушна се в леглото. След малко дишането й стана бавно и равномерно.

Дрезгавата светлина от уличните лампи, която се процеждаше през плътно спуснатите транспаранти, ми помагаше да различа ролките в навитите й коси, заблещукали по главата й като множество къси пики.

Реших да отложа писането на романа, докато посетя Европа и си намеря любовник, и никога да не науча нито една сигла по стенография. Ако въобще не зная стенография, никога няма да стане нужда да я ползвам.

Мислех си лятото да изчета „Бдение над Финеган“ и да започна темата си за колежа.

Така до края на септември, когато започваше учебната година, щях да съм доста напреднала и да се радвам на повече свобода през последния срок, вместо да зубря непрекъснато, без грим и с провесени коси, на диета от кафе и бензедрин, както правят повечето абитуриентки, докато привършат темите си.

После реших, че мога да напусна колежа за една година и постъпя като ученичка при някой грънчар.

Или да се отправя към Германия и да работя там като сервитьорка, докато овладея добре езика.

Разни планове един след друг започваха да се блъскат в главата ми като бесни зайци.

Виждах годините на живота си като телефонни стълбове, проточени край дълъг път и свързани с жици. Преброих един, два, три… деветнайсет телефонни стълба, а после жиците се устремяваха далеч в пространството и колкото и да се напрягах, не можех да видя нито един стълб след деветнайсетия.